„Стремежът към творчеството е стремеж към свободата.“
Вече почти 90-годишната Урсула Ле Гуин е американска писателка и поетеса, авторка на романи, поезия, детски книги и есета, преди всичко известна със своята научна фантастика и фентъзи. Дъщеря е на антрополога Алфред Л. Крьобер и писателката Теодора Крьобер. Считана е за един от най-добрите автори на научна фантастика. Често изследва даоистки, анархистки, феминистки, социологически и психологически теми. Носител е на няколко награди „Хюго“ и „Небюла“, на наградата „Гандалф Гранд Мастър“ и наградата „Гранд Мастър“ на асоциацията на американските автори на научна фантастика.
Творбите ѝ са фокусирани изключително върху човешките отношения и развитие. Прехвърляща границите на жанровете, Урсула Ле Гуин си е спечелила възхищението на разнообразни групи читатели. Тя е от малкото писатели, чиито произведения са на мястото си и на страниците на “Ню Йоркър”, и сред научната фантастика на Азимов.
(Ursula K. Le Guin - Photo © by Marian Wood Kolisch)
Истината е въпрос на въображение. И най-солидният факт може да се заличи или да изпъкне в зависимост от начина, по който се описва: като онова необикновено органично скъпоценно камъче на нашите морета, което става по-ярко, когато го носи една жена, ала у друга потъмнява и се превръща в прах. Фактите не са по-здрави, по-плътни, по-закръглени и по-реални от бисерите. Но и едните, и другите са уязвими.
Всеки успех влече със себе си и други успехи.
Не зная защо човек става предател. Никой човек не се смята за предател: затова трудно може да се намери такъв.
В моята съзнателна представа чисти злодеи не съществуват, но подсъзнанието ми е на друго мнение.
Машината крие машинациите.
Присъствието е по-важно от прогреса.
Прекрасно е, когато твоя път има цел, към която можеш да се стремиш; но важна е не тази цел, а самият път.
Неизвестното, непредреченото, недоказаното, на това се основава животът. Невежеството е основа на мисълта. Недоказването е основа на действието. Ако се докаже, че няма бог, няма да има и религия. Но дори и да се докаже, че има бог, пак няма да има религия… Кажи ми какво е известно? Какво е сигурно, предугадимо, неизбежно - единственото сигурно нещо, което да знаеш за бъдещето си и за моето бъдеще? Че ще умрем. Единственото нещо, което прави живота възможен, е вечната, нетърпима несигурност: да не знаеш какво те очаква.
Да научиш на кои въпроси не може да се отговори и да не им отговаряш: това е най-необходимото умение във времена на напрежение и мрак.
Има неразумни пътища, по които не бих тръгнала; но безопасен няма.
Враг е нашественикът, а не чужденецът. Чужденецът, който идва неизвестен, е гост. Враг е съседът ти.
Човек може да разчита на късмета си, но обществото не може.
Една от най-опасните заблуди е заключението, че цивилизацията, понеже е изкуствена, е неестествена, че тя е антипод на първобитността… Процесът е процес на растеж, а първобитността и цивилизацията са степени на едно и също нещо. Ако цивилизацията има антипод, това е войната. От тия двете може да имате или едното, или другото. Не и двете едновременно.
Как може да се мрази или да се обича една страна? Познавам хора, познавам градове, чифлици, възвишения, реки, скали, видяла съм как слънцето при залез наесен огрява склона на някоя орница в планините; но какъв е смисълът да сложиш граница на всичко това, да му дадеш име и да спреш да обичаш оттам, откъдето името престава да бъде валидно?
Страшно е това състрадание, което хората никога не губят. Страшно, защото когато най-после останем голи в мрака и студа, само него имаме. Ние, които сме толкова богати, толкова пълни със сили, на края оставаме само с тая дребна монета. Нямаме какво друго да дадем.
Никой не знае с положителност защо настъпват ледовете и защо се отдръпват. Снегът на Невежеството остава непокътнат.
Огън и страх - добри слуги, лоши господари.
Светлината е лявата ръка на мрака, а мракът - дясната ръка на светлината. Двете са едно, живот и смърт, легнали заедно като любовници в кемър, като сплетени ръце, като целта и пътя. Слава на мрака и недовършеното Сътворение!
Няма нито мрак, нито смърт, защото всички неща съществуват в светлината на Момента и техният край и тяхното начало са едно.
Мрак има само в очите на простосмъртния, който мисли, че вижда, ала не вижда.
Аз съм ничий слуга. Човек трябва сам да хвърля сянката си…
Някой, който казва „Казах ти!”, никога не е бил и никога няма да бъде герой.
Предполагам, че едва ли има разлика между майчински и бащински инстинкт; родителският инстинкт, желанието да закриляш, да помагаш не е особеност, свързана с пола…
Разбира се, много е просто писането за деца. Толкова просто, колкото и раждането им.
В писанията на Фройд няма нищо, което да ми е харесало повече от неговото твърдение, че творецът получава мотивировка за своята работа от желанието „да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов“. Това е много успокояваща и завършена мисъл, обяснява всичко за твореца. Намирали са се дори творци, които са се съгласявали с нея. Ърнест Хемингуей, например. Той поне е казвал, че пише за пари и като уважаван, силен, богат и известен творец, обичан от жените, сигурно е бил наясно по въпроса.
Има едно друго изявление за стремежите на твореца, което, за мен, е по-малко неясно. Ето първите му две строфи:
Пред мен богатствата не са на почит,
с насмешка гледам любовта,
за слава зъби аз не точа,
не я сънувам и в нощта.
И ако нявга думи на молитва
раздвижат моята уста,
ще шепнат: „Туй сърце аз искам“,
и още - „дай ми свобода!“
Емили Бронте написала тези стихове, когато била двайсет и две годишна. Била е млада и неопитна, непознала почести, богатства, власт и слава, и сами виждате, че се е отнасяла доста неуважително към любовта („женска“ или друга). Аз обаче вярвам, че тя е била много по-подготвена от Фройд да говори за мотивацията на твореца. Той е имал теория, тя е разполагала с основание. Може би е съвсем безполезно, ако не и вредно, да се търси един-единствен мотив за стремеж толкова сложен, дълготраен и разнообразен като творчеството в областта на изкуството. Представям си, че Бронте се е приближила до него толкова, колкото би било необходимо на когото и да е, с думичката „свобода“.
Стремежът към творчеството, в такъв случай, било от страната на твореца или от страна на публиката, е стремеж към свободата. Ако приемете това, веднага ще проумеете защо истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството, като заклеймяват всичките си прояви с етикета „бягство“. Плененият войник, който копае тунел, за да се измъкне от затвора, избягалият роб, и Солженицин в изгнание - те са бегълци, нали така? Тази дефиниция помага и при обяснението защо всички здрави деца могат да пеят, да танцуват, да рисуват, да си играят с думите; защо изкуството се превръща във все по-съществен елемент на психотерапията; защо Уинстън Чърчил е рисувал, защо майките пеят приспивни песни и какво не й е в ред на „Републиката“ на Платон. Това изявление е много по-полезно от онова на Фройд, макар и не чак толкова забавно.
Моето въображение ме прави човек и ме прави глупак; дава ми целия свят и ме заточва от него.
Мисля, че идват тежки времена, когато ще искаме да чуваме гласовете на писатели, които могат да виждат алтернативи на сегашния ни живот и могат да поглеждат извън нашето покосено от страх общество и неговите натрапчиви технологии. Да виждат други начини за съществуване и дори да си представят някои реални основания за надежда. Ще имаме нужда от писатели, които могат да си спомнят свобода. От поетите, мечтателите - реалистите на по-голямата реалност.
На всяка човешка мощ може да се оказва съпротива и да бъде променяна от хората. Съпротивата и промяната често започват от изкуството, а много често това се случва в нашето изкуство - изкуството на думите.
Може ли съвършено здрав човек да живее в този свят и да не полудее?
Снимка: ursulakleguin.com
