Трагедийно-съболезнователната индустрия
В своя бестселър „Капки ум“ великият комик на мислещите хора Джордж Карлин, използвайки думите като оръжие, ни представя изцяло нови, напредничави мнения и хумористични наблюдения за силата, наглостта и безотговорността на медиите.
Всеки се оплаква, че обществото ни се е превърнало в „общество на жертви“. Не знам дали сме общество от жертви, но ми се ще да поговорим за индустрията, свързана с печални събития, трагедии и съболезнования.
Новинарските медии си играят с хората. Хранят ги с големи порции чужди неприятности, насочени да отклонят съзнанието им от нещата, които наистина би трябвало да ги тревожат. Предполагам какво им е на ума на медиите: ако ви приковат с чувство за състрадание към всеки болен, наранен или мъртвец, когото могат да изкопаят, вие ще имате по-малко време да се замислите доколко прецакан е собственият ви живот и какви грозни очертания добива тази култура.
Аз не съм толкова отявлен противник на мъката сама по себе си, колкото съм против публично изживяваната мъка, ширеща се по медиите. Тогава заявявам: „Майната им на болните и по дяволите мъртвите!“ Освен, ако не ги познавам. И, ако наистина ги познавам, аз ще си скърбя насаме, благодаря. Не ми е необходимо ръководство от медиите, за да изпитам мъка.
Най-много от всичко възразявам срещу прекаленото използване на думата „трагедия“. Всеки път, когато някой задник спре да диша, се оказва, че ни е сполетяла трагедия. Тази дума вече е девалвирана. Не може всяка смърт да бъде наричана трагедия и да очаквате думата да запази смисъла си. Например смъртта на няколко души не може автоматично да се квалифицира като трагедия. Не може само защото някой убива жена си и трите си дечурлига, нейния любовник, своята любовница, детегледачката, пощальона, някое маце-американска мечта и момче от Разпространение на печатни издания, а накрая пръсва и собствения си мозък, да се каже, че ни е сполетяла трагедия. Случаят е интригуващ. Интересно е да се прочете за него. Но не е трагедия.
Смъртта на едно дете също не се превръща автоматически в трагедия. Ако някой прегази на заден ход хлапето си на алеята към гаража на дома, това не е трагедия, а – много, много пагубна грешка. Трагедията е литературна творба, в която главният герой се самоунищожава в резултат на морално безсилие или на фатален пропуск. Шекспир е писал трагедии. Смъртта на деветчленно семейство, помляно от влак, който се блъска в тяхната каравана, не е трагедия. Това е пътно произшествие.
Искате ли да знаете какво е трагедия? Трагедия е да видите на летището някое тлъсто копеле със струпеи на лицето и с увиснало шкембе, заедно с жена, чиито зъби са отвратителни, а навсякъде по нея се виждат синини и натъртвания от удари. Още същата нощ той ще я принуди да му духа. Такива неща не ги споменават често по телевизията.
Медиите често отразяват убийството на бял полицай като трагедия. Защо този случай да е по-трагичен от друг, в който същият бял полицай убива невъоражено черно хлапе? Защо никога телевизиите не предават като трагедия убийството на черно дете от бяло ченге? Тези убийства никога не са представени по този начин. Белите запазват трагедията за себе си. Защо е така?
Медиите издигнаха налагането на фалшивия патос и състраданието до фино изкуство. Но аз пък трябва да ви кажа, че никак не ми пука за някой парализиран от кръста надолу, който се изкачва на планински връх, а после се спуска със ски през пресечена местност, седемдесет и пет километра; не се интересувам от еднокрак ветеран, който се пързаля на кънки по леда през Канада, за да събере пари за детски протези. Не възприемам някой си без нервна система, който става шампион по борба в щата еди-кой си; или мъж, загубил торса си във Виетнам, а после задържал дишането си в продължение на шест месеца, за да допринесе за изследването на оголен гръбначен мозък; или път някое същество, родено без сърце, което обаче живее, до деветдесет и пет-годишна възраст и помага на всеки в квартала да поддържа моравата си.
Това ли е всичко, което можем да открием в Америка и което минава за лична драма? Хора, които се справят решително с малшанса? Господи, колко скучно и посредствено!
И означава ли това, че сме длъжни да се възхищаваме от хората единствено, заради отредената им съдба? Защото първо ги е споходило злощастието? Ами ако беше точно обратното? Какво да кажем за хората, които започват добре, а после се сгромолясват с трясък в живота? Хората, родени с всички привилегии и получили всички възможни дарби и умения, които имат всичките необходими пари и се намират в най-подходящото обкръжение, но пак пропиляват живота си по един или друг начин? Тези случаи не са ли също толкова интересни? Всъщност аз ги намирам дори за по-интересни. Те се доближават повече до истинската трагедия.
Предпочитам да чувам нещо подобно от време на време, отколкото псевдо-въодушевяващата тъпотия, с която според медиите трябва да бъдем гощавани, за да отклоняват вниманието ни от падението на Америка.
Истинската новина е, че има милиони и милиони болни бебета, недъгави, наркозависими, престъпници, саможивци, болни, психично разстроени и гладни хора, които се нуждаят от помощ. Да не говорим изобщо за цялата средна класа нормални същества, които се кълнат, че всичко им е наред, но прекарват по три часа на ден в път до работното си място и обратно към дома. Техният тъп, безсмислен живот е ограбен от бездушните корпорации. Но медиите изобщо не се притесняват от това. Те са добре само когато отразяват своите набелязани жертви на седмицата. За да могат да се видят поне някак си облагородени, те хвърлят светлина върху определени случаи, които им придават вид на необикновени личности. И по този начин доказват, че нито са способни, нито имат желание да ни известяват за повсеместния Велик Американски Социален Кошмар.
От „Капки ум“, изд. Арго пъблишинг, 2005
Снимки: picsofcelebrities.com, jrn108radiohistory.wordpress.com