Назаем от киното
„Животът ни на тази планета е твърде кратък, а работата, която трябва да се свърши - твърде много, за да оставим злото да вилнее по нашата земя.”
1968-та e година на политически и социален смут в Америка. На 16 март сенатор Робърт Кенеди заявява участието си в президентските избори. С предизборна платформа за мир и справедливост, 42-годишният сенатор от Ню Йорк се очертава като единствения, който може да преодолее различията между расите и най-голямата надежда на нацията за доблестно оттегляне от войната.
Кои са известните и неизвестни личности, присъствали на последната реч на кандидата за президент Робърт Кенеди в Ambassador Hotel в Лос Анджелис вечерта на 5 юни 1968-ма? Какви вълнения и емоции са разтърсвали личния им свят, преди дългоочакваната среща с човека, превърнал се в надежда за цялата нация? Обикновени, богати, стари и млади, пришълци от бедни страни, хора с положение – всички те са главни герои във филма на Емилио Естевес „Боби”, който проследява последния ден от земния път на Робърт Кенеди, видян през живота на другите. Антъни Хопкинс е продуцент на лентата, в която и участва, партнирайки си с цяла плеяда именити актьори – Хари Белафонте, Хелън Хънт, Мартин Шийн, Крисчън Слейтър, Шарън Стоун, Деми Мур, Лорънс Фишбърн, Аштън Къчър, Ник Кенън, Шая Лебоф, Линдзи Лоън. Малко след полунощ на 5 юни 1968 г., след края на речта си в Ambassador Hotel, Кенеди е застрелян от 24-годишния палестинец Сирхан Сирхан. Умира в болницата „Добрите самаряни” сутринта на 6 юни.
Основната песен във филма „Never Gonna Break My Faith" е дело на Браян Адамс и изпълнена от Aretha Franklin, Mary J. Blige и Boys Choir of Harlem. Филмът на Емилио Естевес печели наградата на Венецианския филмов фестивал през 2006 г. за биографичен филм.
Това е речта, която Робърт Кенеди произнася ден след убийството на Мартин Лутър Кинг в Cleveland City Club на 5 април 1968 г. Думите, с които завършва и филма, посветен на последния ден от живота му.
This June 5, 1968 file photo shows Sen. Robert F. Kennedy speaking at the Ambassador Hotel in Los Angeles, following his victory in the previous day’s California primary election. A moment later he turned into a hotel kitchen corridor and was critically wounded. His wife, Ethel, is just behind him. (AP Photo/Dick Strobel, File)
Речта на Робърт КЕНЕДИ
„Това е време за срам и скръб. Това не е ден за политика. Запазих си тази възможност, последната ми изява за днес, за да говоря открито за безсмисленото насилие в Америка, което отново омърси нашата земя и живота на всеки от нас.
Жертвите на насилие са черни и бели, бедни и богати, стари и млади, известни и непознати. Но те са най-вече човешки същества, които други човешки същества са обичали и от които са се нуждаели.
Никой, без значение къде живее или с какво се занимава, не трябва да бъде следващият пострадал от поредния безсмислен акт на кръвопролитие. А те продължават един след друг в нашата страна.
Защо? Какво ни е донесло насилието? Какво е създало то?
Всеки път, когато американски живот бива отнеман ненужно от друг американец, независимо от причината – в името на закона или поради незачитане на закона, от един човек или банда, хладнокръвно или от страст, при нападение или самозащита – всеки път, когато прекъснем нишката на живота, която някой с много мъчения и лишения е тъкал за себе си и своите деца, цялата ни нация деградира.
Изглежда ние толерираме нарастващото насилие, което игнорира обикновената човечност и твърденията ни за цивилизованост.
Твърде често почитаме арогантните, агресивните и служещите си със сила. Твърде често оправдаваме онези, които градят живота си за сметка на погазените мечти на останалите.
Едно е ясно: насилието ражда насилие, натискът ражда отмъщение, и само с пречистването на цялото ни общество можем да изкореним тази болест от душите си.
Когато човек е научен да мрази и да се страхува от своя брат, когато е научен, че е по-нисш, заради цвета или убежденията си, или политиката, която следва, когато си научен, че различните от теб застрашават свободата или работата ти, или дома и семейството ти, тогава се научаваш да се държиш с останалите не като със сънародници, а като с врагове. Не да ги подкрепяш, а да ги завладяваш, да подчиняваш и надделяваш.
Най-накрая се научаваме да гледаме на братята си като на пришълци. Пришълци, с които делим града, но не и общността. Хора, с които споделяме общия дом, но не и общите усилия. Научени сме да споделяме само общия страх, само общото желание да се делим един от друг - само вродения импулс да посрещаме неподчинението със сила.
Животът ни на тази планета е твърде кратък, а работата, която трябва да се свърши - твърде много, за да оставим злото да вилнее по нашата земя.
Разбира се, не можем да го прогоним с програма, нито пък с резолюция.
Но навярно можем да си припомним поне за миг, че живеещите с нас са наши братя, и че те споделят с нас същия кратък миг от живота, че те търсят точно като нас, възможност да изживеят живота си съзнателно и щастливо, доволни от това, което са постигнали.
Със сигурност тази връзка от всеобща вина, тази връзка на всеобща цел, може да ни научи на нещо. Със сигурност можем поне да се научим да погледнем на хората, които ни заобикалят, като на приятели. Със сигурност можем да се постараем да излекуваме раните помежду ни и в сърцата си отново да станем братя и сънародници.
William H. Macy, Joshua Jackson and Sharon Stone and William H. Macy in Bobby (2006)
Lindsay Lohan in Bobby (2006)
Anthony Hopkins in Bobby (2006)
Снимки: AP Photo / Dick Strobel, AP Photo /John Lent, imdb.com