(Edvard Munch, Winter Landscape, Elgersberg, 1906, Munch Museum, Oslo)
Така веднъж във снежната алея… ♥ Валери ПЕТРОВ
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…
***
Снежно е, вихрено… ♥ Сергей ЕСЕНИН
Снежно е, вихрено, вие, завява,
горе замръзнала свети луна.
Виждам отново аз родна ограда,
а зад прозореца грей светлина.
Всички бездомници много ли искаме.
Що ми е дадено, песен е, знам.
Ето отново вечерята с близките,
виждам, старицата моя е там.
Гледам, очите ми плачат ли, плачат,
сълзи се стичат безмълвно сами.
Искам да взема чаена чаша,
чайната чаша изтървам за миг.
Мила ми, стара, добричка и нежна,
с тъжните думи не си ти другар,
слушай – под тази хармоника снежна
аз ще ти кажа живота си цял.
Много видял съм и много съм странствал,
много обичах и много страдàх
и при това хулиганствах, пиянствах,
ала от теб по-добра не видях.
Ето, отново лежа на миндера,
хвърлил ботуши, сакото свалил.
Пак оживял съм отново с надежда,
тъй както в детство, за жребий по-мил.
А зад прозореца вихрите хлипат,
диви и шумни, виелици зли,
а ми се струва, че цвят от липите
сипят в градината бели липи
(Превод от руски: Мария Шандуркова)
(Edvard Munch - Snow Falling in the Lane, 1906)
Снежност ♥ Недялко ЙОРДАНОВ
Снежно е... Нежно е... Шапки и шалчета...
Горе на Бог му е гот...
Рокля, раздрана на бели парцалчета,
падна на земния под.
Някой изохка... И после притихна.
Малък прекрасен разстрел...
Моите стихове май, че са стигнали
право до своята цел.
(Източник: Недялко Йорданов - личен сайт)
***
Сняг вали ♥ Борис ПАСТЕРНАК
Сняг вали, сняг вали.
И протягат се цветята
към рояка зад стъклата
в млечноснежните мъгли.
Сняг вали. И смут, брожение.
И се втурват, и летят
стъпалата разкривени,
кривналият кръстопът.
Сняг вали, сняг вали.
Сякаш падат не парцали,
а тъй както в кръпки цял е,
сводът ще се строполи.
Сякаш днес като чудак
там отгоре, от балкона,
в криеница небосклона
слиза на земята чак.
А пък дните си летят.
Коледа кога отмина,
и на Новата година,
гледай – иде й редът.
Сняг вали, от бял – по-бял,
с тоя темп, в мъгла такава,
с тия стъпки, тъй ли вял,
или силно завалял
и животът отминава?
И годините ли в бяг
се застигат – като сняг
и слова в стихотворение?
Сняг вали, вали, навял,
сняг вали и смут, смущение:
в минувача побелял,
удивените растения,
кръстопътя в преспи цял.
1957
(Превод: Кирил Кадийски)
***
Първи сняг ♥ Георгий СУВОРОВ
Веят снежни виелици
в лебедов сън посребрен,
виснат простори дантелени
върху коня и мен.
С него съм мълния огнена,
белият сняг ме слепи…
Милата ли ме е спомнила,
и тя ли също не спи?
Може през вихри дантелени
тя да се взира навън,
гдето в полетата стеле се
белият лебедов сън.
1943
(Превод: Христо Черняев)
Картини: Edvard Munch (1863 ~ 1944); заглавна - Winter in the Woods, Nordstrand (1899)
