„Без надежда няма човек”

Записки от дневника на руския режисьор

Прочетох „Котешка люлка” на Вонегът. Мрачна книга. Изящно написана. Все пак песимизмът има твърде малко отношение с изкуството. Литературата, както изобщо изкуството, е религиозна. И във висшето си проявление тя дава сили, вселява надежда през лицето на съвременния свят – чудовищно жесток и в своята безсмисленост доведен до абсурд. Истинското съвременно изкуство се нуждае от катарзис, който да пречисти хората пред задаващите се катастрофи, а може би една-единствена катастрофа. Дори надеждата да е заблуда, илюзия, тя дава възможност да живеем и обичаме прекрасното. Без надежда няма човек. В изкуството трябва да се покаже онзи ужас, в който живеят хората, но само в този случай, когато е открит начин да бъде изразена Вяра и Надежда. В какво? В това, че независимо от всичко, животът може да бъде изпълнен с добра воля и чувство на собствено достойнство. Дори пред лицето на смъртта. Това, че човекът никога не би изменил на своя идеал – фата моргана, миража – своето човешко призвание.

Странно е, че когато хората се събират заедно по единствен принцип на общността, професии или по географски принцип – те започват да ненавиждат и да притесняват другите. Защото всеки обича само себе си. Общността е проявата, в резултат на която рано или късно се образуват зловещи мръсни облаци във формата на гъби. Съвкупността от хора, стремящи се към една цел – да се наядат, е обречена на гибел, разложение, антагонизъм.

„Не само с хляб!” Човекът е създаден като съвкупност от противоречиви качества. Историята доказателствено демонстрира, че действително се развива по възможно най-негативен път. И не е по силите на човека да я управлява, или управлявайки я, той е способен единствено да я тласка по най-страховитите пътища. Няма нито един пример, който да доказва обратното.

Хората не са способни да управляват хора. Те са способни единствено да рушат. А материализмът – ужасен и циничен, довършва това разрушение.

Независимо от това, че в душата на всеки живее Бог и способността да съхраняваме вечното и доброто, в своята съвкупност хората могат единствено да рушат. Защото са обединени не около своя човешки идеал, а около материалната идея. Човечеството е побързало да защити своето тяло, но не е помислило за това, да защити душата си.

Колко нищожни, жалки и беззащитни са хората, когато мисля за „хляба” и само за „хляба”, не разбирайки, че този начин на мислене ги води към смъртта. Единственото достижение на човешкия разум е било осъзнаването на принципа на диалектиката. И ако човекът беше последователен и не беше самоубиец, той би разбрал много, би се ръководил от нея. Да се спасят могат всички, само че поединично. Настъпи времето на личната доблест. Пир по време на чума. Да се спасят могат всички, спасявайки себе си. В духовния смисъл, разбира се. Общите усилия са безплодни. Ние сме хора и сме лишени от инстинкта за съхранение на рода, като мравките и пчелите. Но затова ни е дадена безсмъртна душа, на която човечеството се изплю със злобна радост. Инстинктът не ни спасява. Отсъствието му ни погубва. А на духовните, нравствените устои плюем. Къде е спасението? Не във вождовете вярваме, в крайна сметка! Днес човечеството може да бъде спасено единствено от гений – не пророк, не! – а гений, който да формулира нов нравствен идеал. Но къде е той, този Месия?

9 септември 1970 
Андрей Тарковски

Из: „Тарковский А.А. Мартиролог. Дневники 1970-1986 г. - Флоренция: Международный институт имени А. Тарковского, 2008. via philologist
Снимки: people.ucalgary.ca, pinterest.com