„Единствената причина за нещастието на човек е, че не умее да стои спокойно в стаята си.“
Ален де Ботон е роден в Швейцария, през 1969 г, но понастоящем живее в Лондон. Автор е на множество книги, които обогатени от чувството му за ирония и огромната му философска култура, увлекателно разказват за най-важните мигове в живота, като разглеждат някои от най-големите предизвикателства на съществуването ни.
Ален де Ботон е основател на две социални движения. Първото е в подкрепа на архитектурата и се нарича "Живата архитектура", с което се ангажират най-известните архитекти да строят почивни домове, които могат да бъдат наемани от всеки желаещ. Второто социално движение е "Училището на живота" - класна стая, посветена на развиването на емоционалната интелигентност чрез ръководството на философията.
Не съществува такова нещо като баланс между работата и живота. Всичко, за което си струва да се бориш, дебалансира живота ти.
Трябва наистина да се разочароваш от живота, за да си способен да оцениш цветята, залезите и безплодните хубави дни.
Не се отчайвай: да се отчаеш означава, че си в абсолютен контрол и осведоменост какво ще се случи. А не си – отдай се на събитията с надежда.
Човек се справя добре, ако с възрастта се повишава възможността му да се придържа към вечната истина: „И това ще мине!“
Безпокойството е слугата на съвременната амбициозност.
Най-важните неща за един човек ще научиш, ако се вгледаш в това, което го ядосва.
Ако човек се чувства успешен, стимулите му да бъде такъв намаляват.
Всеизвестната трудност да изразяват емоциите си, прави човешките същества единствените животни, способни на самоубийство.
Единствената причина за нещастието на човек е, че не умее да стои спокойно в стаята си.
От гледна точка на вечността, колко малко от това, което ни вълнува, има значение?!
В диалог с болката, много красиви неща придобиват стойност.
Наслаждението от живота не е по-опасно, отколкото непрекъснатото безпокойство и мрак.
За да оцениш малките моменти в живота, трябва да имаш чувството, че цялото изобщо не може да бъде съвършено.
Когато някой ни причинява болка, често пъти дори не говорим за това, защото раните ни изглеждат абсурдни на дневна светлина.
Порастването включва и погребването на голяма част от надеждите ни.
Нищо няма да задоволи този, който не може да се задоволи с малко.
Ако желаете да се преборите с всички притеснения, приемете, че това, от което се страхувате, може да се случи и със сигурност ще се случи.
Не е обичайно да знаем какво искаме. Това е рядко и трудно психологическо постижение.
Как се чувстваме по отношение на собственото си съществуване до голяма степен се определя от това, което ще направим през следващите няколко часа.
Безсънието е отмъщението на съзнанието за всички трудни въпроси, които е избягвало внимателно през деня.
Човекът, който крещи всеки път, когато загуби ключовете си, предава красивата си, но безразсъдна вяра в една вселена, в която ключовете никога не се отклоняват.
От всички неща, които мъдростта предлага, за да можем да изживеем целия си живот в щастие, най-великото е приятелството.
Започваме да страдаме, когато разберем, че не сме родени, знаейки как да живеем, а че животът е умение, което трябва да се придобие.
Учудващо е колко по-сериозно ни възприемат околните, ако сме мъртви поне едно столетие.
Лесно е да се разстроите за влошаващото се състояние на тялото си, но има и други неща с които можете да впечатлявате и превъзхождате освен краката ви.
Познавам някои хора, които са изключително щастливо женени, както и някои, които извличат истинско удоволствие от работата си. Но тези хора са малцинство. По груби изчисления, около 5% от хората, които съм срещал през целия си живот, спадат към тази щастлива група. Така че е много странно как останалите 95% от нас приемат за нормално нещо, което е невалидно за 95% от хората. Интересна житейска философия е да разглеждаме като нормално това, което всъщност е прекрасна рядкост.
Работата започва тогава, когато страхът от това да не правиш нищо надделее от страха да го направиш зле.
Нещата, които намираме красиви, нещата, които смятаме за привлекателни, са показатели за това от какво се нуждаем, за да станем пълноценни.
Цялото изкуство на живеенето е да се възползваме от хората, които ни карат да страдаме.
Не всичко, което ни кара да се чувстваме по-добре, е добро за нас. Не всичко, което боли, е лошо.
Ако искате да превърнете непознат в приятел, разкажете му някои от случаите, когато сте претърпели провал.
Единствените хора, които можем да си представяме като нормални, са тези с които току-що сме се запознали. Ако ги опознаем съвсем малко повече, веднага ще разберем, че не са нормални.
Тревожността е прозрение, за което все още не сме намерили продуктивна полза.
Постоянното предизвикателство на съвременните взаимоотношения: как да сме по-интересни от смартфона на другия.
Необходима е сериозна липса на въображение, за да имаш напълно чиста съвест.
Обикновено си изпускаме нервите не пред тези, които са виновни, а пред тези, които ни обичат достатъчно, за да ни простят лошите настроения.
Трябва да знаете какво е тотално да загубите контрол, за да се научите да се контролирате.
Относно параноята „какво мислят другите за мен“, помнете: само някои мразят, много малко изпитват любов, а в по-голямата си част хората просто не ги е грижа.
Всеки иска по-добър живот, но много малко от нас искат да бъдат по-добри хора.
Една важна част от изкуството да живееш е устойчивостта.
Нещастието може да се дължи на това, че имате само една гледна точка, от която да разсъждавате.
Трябва да направим с партньорите си това, което Моне е направил с аспержите. Да ги погледнем така, сякаш никога преди не сме ги виждали.
Мисля че когато се влюбваме, едно от нещата, които искаме да направим, е да се докоснем до тъгата на другия човек.
Когато се опитвате да разберете какво ви възбужда, запитайте се какво ви липсва. Човекът, който ни възбужда, често съдържа какви ли не психологически характеристики, които намираме за привлекателни, но от които си нямаме достатъчно.
Не просто търсим щастието. В търсене сме на страдание, което да ни е познато. Това сериозно подкопава ресурса ни да намерим подходящ партньор.
Очакваме тези, които наистина ни обичат, да разбират какво мислим, без самите ние да проговаряме. Това е катастрофално за способността ни да създаваме дълготрайни взаимоотношения. Ако не обясниш, не можеш да бъдеш разбран.
Какво е да се сърдиш? Това е да се чувстваш наранен от друг човек, но да си твърдо решен, че няма да обясниш защо си наранен, понеже ако другия те обича, той трябва сам да се досети. Разбира се, би могъл да обясниш, но това ще е доказателство, че другия не те обича.
Любовта не е просто нещо, което чувстваме. Това е умение, което трябва да научим.
В очите на древните гърци, цялата идея за любовта, е че тя трябва да бъде процес на взаимно образование, по време на който двама души, застанали под знамението на любовта, поемат отговорността да се научат един друг, така че да се превърнат в най-добрите версии на себе си. Правят го не за да бъдат жестоки, не за да се нараняват, а защото имат искреното желание другият да бъде добре.
Дължим огромни благодарности на всеки, който е до нас дори само за ден.
Трудът на Леонардо да Винчи е символ на любопитството. Показно за това как да излезем и да открием нови неща, вместо само да си ги представяме. Повече от нас, правят точно обратното. Да Винчи е героят в тази притча, а това е глава от историята на любовта. За това как погубваме любопитството и за отчаяната нужда да останем любопитни към онези, които ни правят услугата да бъдат с нас.
Снимки: Wikipedia
