Том Улф (Thomas Kennerly, „Thom” Wolfe) - журналист и писател, един от основателите на направлението „Нов журнализъм” в литературата. Един от най-продаваните писатели в САЩ, носител на осем литературни награди и автор на петнадесет книги, някои от които, като „Кладата на суетата”, са екранизирани. На български е преведена книгата му „Мъж на място”, излязла с клеймото на издателство „Обсидиан” през 2000 г.
Том Улф, човекът с неизменния бял костюм и сива филцова шапка, продължава да е сред най-известните имена на писатели в САЩ, наред с Джефри Юдженидис, Дон ДеЛило, Пол Остър, Джон Ървинг, Ричард Форд. Авторът на „Кладата на суетата” е винаги елегантен и подигравателен.
Мъжът в бяло, папата на „новия журнализъм” (течение в американската литература възникнало през 60-те години на 20 в., наричано още репортажна литература или литературен журнализъм - бел. прев.) е голям полемист. Нападал е хипитата (Acid Test, 1968), левичарите („Гошизмът от Парк авеню”, 1970 г.), Льо Корбюзие и неговите последователи („Той тича, той тича, Баухаус”, 1981), съвременното изкуство (The Painted Word, 1975). Легендарна е и враждата му с неговите колеги по перо Джон Ъпдайк, Норман Мейлър и Джон Ървинг, която започва с излизането през 1998 г. на романа на Улф „Мъж на място” и не стихва до днес.
Споделяме избрани фрагменти от интервюто на известния американския писател за френския Le Figaro Magazine по повод романа му „Back to Blood” („Завръщане към кръвта“), публикувано във fakel.bg.
За съжителстването между различни общности, описани в романа му „Back to Blood”
Имиграцията е тема, която ме интересува. Има много книги, посветени на нелегалната имиграция в САЩ, но като цяло авторите продължават да използват евфемизма „преминаване”. Никой не се пита какво става, след като имигрантите са вече тук.
В една друга епоха, ирландците (сега традиционно белите) също са били третирани като втора ръка хора. Но те са се интегрирали, просто защото са били бели. Същото важи и за италианците. Хората от моето поколение смятат, че има четири вида люде: черни, бели, жълти и кафяви, като към последните спадат всички онези, които не се вписват в първите три категории. Впоследствие бяха измислени нови думи, защото говоренето за цвят на кожата се превърна в абсолютно табу: „латиноси”, „англосаксонци”, „афроамериканци”. В Маями всички тези категории са събрани като в Кавказ - където белите са малцинство от векове. Културите обаче не се смесват помежду си.
За абсурда на съвременно изкуство и творци като Джеф Кунс или Деймиън Хърст
Те олицетворяват напълно това, което аз наричам „изкуство правено без ръце.” Това ще рече, че Хърст и Кунс никога не са докосвали своите „творения”. Други са били натоварени да го направят вместо тях: те самите са над тези неща (смее се). Гигантският заек на Кунс, направен от боклук - повярвайте ми, самият той не би си изцапал ръцете с това! Или пък Деймиън Хърст, който продава мъртвата си акула на колекционер и тя, разбира се, започва да се разлага. Ами тогава той му дава още една!
След Втората световна война, критиката вече не е особено интелигентна, но има и богати колекционери, които си казват, че ако не разбират едно произведение на изкуството, то сигурно представлява интерес. Много простодушни хора вярват в това (смее се). То е същото като случилото се във френската литература. Появява се Маларме и ето - Зола и Мопасан веднага са отписани като овехтели. И тъй като френската мода винаги намира последователи в чужбина, в Съединените щати - също, епидемията се разраства. Отсега нататък трябва да се пишат сложни и неразбираеми романи, защото най-чистата простота на Толстой, пред когото се прекланям, била „остаряла”. Странно защо, но хората възприемат спокойно факта, че не разбират това, което четат, или което виждат в музея. Видях на изложението Art Basel в Маями възрастни мъже с маратонки и дънки, привърженици на модата „удобно за носене", да се надпреварват, за да са първите, които ще си купят някакви бледи подобия на изкуство. В известен смисъл, обществото е още по-смешно, отколкото произведенията на съвременното изкуство.
За съвременната литература, киното и музиката
Целта на всяко едно произведение на съвременното изкуство е то да бъде продадено на богат колекционер. Докато музикалните дискове, книги и филми трябва да стигнат до голям брой хора. Това обаче не означава, че и при тях непременно имате добри резултати - вижте само литературата в САЩ, с цялата тази лудост около „Писателски работилници” и курсове за „творческо писане”. Смятате ли, че е възможно да бъде обяснено как да се напише добър роман? Има ли толкова наивни хора, които да вярват в това?
За писателя като журналист
В Съединените щати, както и във Франция е прието да се мисли, че журналистите са най-лошите писатели. Но аз мисля, че Зола е бил журналист, Джек Лондон също, разбира се, а Стайнбек, както знаем, е направил първо репортаж за бедняците, които пристигат на тълпи в Калифорния в търсене на работа, за да може после да напише „Гроздовете на гнева”, този абсолютен шедьовър. За мен, всеки голям роман започва от журналистиката: трябва да се правят проучвания, да се срещате с хора, за които не знаете нищо, и други подобни.
Превод от френски: П. Колев
Източник: fakel.bg
Снимки: The Rake; заглавна - Wolfe, by Irving Penn, in 1966. The writer had already become „the object of a cult”, © Conde Nast - Put This On
