За Христовото Възкресение в детските очи и души, назаем с откъс от разказа „Свята нощ” на Йовков

... Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън вече биеха камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангелите пеят навън. Срещу големите празници винаги ни ушиваха по нещо ново. И като че и сега аз чувствам особения дъх на нова басма, който чувствах тогава, когато ми обличаха новата великденска премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно! Аз имах и други брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше - сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и не заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. Мълчи - говореше му тя, - мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш." Вярвай ми, всяка нейна дума за мене беше несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, защото е Великден. „Мълчи - продължаваше майка ми, - ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят Го войници. Но ще възкръсне!" „Как ще възкръсне?" - питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно беше се умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице, захласнато слушаше. „Как ще възкръсне? - разказваше майка ми, доволна, че умири този лош тиранин. - Щом запеят „Христос възкресе" Той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето..."

Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обряд през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюляните хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане този мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето запяха „Христос възкресе". Изведнъж - виждам го като сега - из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето- Го! Ето Го!" Никой, разбира се, не обърна внимание на мене, аз се сконфузих и не можах да разбера това равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и главното, вярвах от всичката си душа...

Снимка: Дом паметник „Йордан Йовков“, Добрич