(Георги Марков в средата на 60-те @Любен Марков)
Лицето
Ти не познаваш дори собственото си лице. Ти знаеш, че това е нещо, което ти носиш неотделимо пред себе си. Ти го разглеждаш внимателно, съсредоточено и се учудваш. То ти изглежда по-чуждо, отколкото лицата на другите. Когато ти го съпоставиш с другите, твоето лице те поставя в неудобно положение, защото то е именно твоето лице. Колко често си мислил, че ти не може да си дошъл на света със своето лице, че твоето лице е било предназначено за друг. Каква грешка. Друг път ти си казваш: Някога, отначало то е било сигурно твоето и по-късно то се е променило, както времето изменя всяка фасада. Но във всички случаи вие сте чужди един на друг - то спрямо теб, ти спрямо него. Ти си сигурен, че вие ще се разминавате помежду си като чужди, ако някога се срещнете. То просто не отразява представата ти за него. Има моменти, в които това много те потиска. Ти искаш, ти търсиш да видиш лицето си. Най-тежко ти е на теб, понеже ти си убеден, че другите са родени със своите лица и живеят.
Оттук и страстният ти стремеж да си измислиш друго лице, вместо сегашното ти, т.е. сам ти си създаваш твое лице. Господи, как ти би се моделирал.
Ти започваш. Ти опитваш. Но колко е трудно да си измислиш едно лице. Колкото и да напрягаш фантазията си, каквито образци и да викаш на помощ, ти стигаш до твоето - ти пак си измисляш лицето, което ти искаш да оттеглиш.
Може да е така, тъй като именно всяко лице ти е чуждо.
Снимка: Любен Марков
