Най-надеждното средство срещу суетата е самотата ~ Томас УЛФ

Томас Улф (3 октомври 1900 г. ~ 15 септември 1938 г.) е американски писател, който за краткия си 37-годишен живот успява да напише четири, характерни с големия си обем романи, множество кратки разкази и драматични произведения. Приживе, Улф успява да види по-малко от половината от произведенията си публикувани. След внезапната му смърт, в ръцете на издателите му остават голяма част негови непубликувани произведения.

Улф става известен с това, че умело смесва автобиографична информация с поетична, рапсодична и импресионистична проза. Неговите книги, написани и публикувани от 20-те до 40-те години на миналия век, ярко отразяват американската култура и моралните порядки през този период, филтрирани през чувствителната, сложна и хипераналитична перспектива на Улф.

Томас Улф е вдъхновение за много автори, сред които Джак Керуак, Рей Бредбъри, Хънтър С. Томпсън, Филип Рот, а Уилям Фокнър казва за него, че „той е най-великият талант на своето поколение и стои по-високо от всички други писатели“. През 2016 година излезе и филмът „Геният“, който описва творческия му път, като ролята на писателя се изпълнява от Джуд Лоу.

(Thomas Clayton Wolfe 1937 portrait by Carl Van Vechten)

Не е ли това най-романтичното усещане: не да се опитваш да избягаш от живота, а да не позволяваш на живота да избяга от теб?!

Достигнали сте върха на успеха веднага щом престанете да се интересувате от пари, комплименти и слава.

Исках да заеме в света гордото и достойно място, за което си бях мечтал – накратко, исках да бъда преуспяващ и известен, но същевременно да продължа да водя същия скромен личен живот, както до този момент, без да се говори за моята слава и успех.

Цялата ми вяра лежи на убеждението, че самотата далеч не е рядък и любопитен феномен, а винаги е била най-централният и най-неизбежният опит на всеки човек.

Най-надеждното средство срещу суетата е самотата.

Твоят свят - това си ти.

Ако човек има талант, но не може да го използва, той ще се провали. Ако използва само половината от него, ще се провали частично. Ако използва целия, ще успее, ще си спечели удовлетворение и триумф, какъвто никога не е познавал.

Младия човек е толкова силен, толкова луд, толкова сигурен, и толкова изгубен. Той има всичко и е неспособен да използва нищо от това.

Прави грешки, поемай рискове, изглеждай глупаво, но върви напред. Не спирай.

Все повече ще се убеждавам, че начинът, по който съм се учел – със сляпо опипване, борба и проправяне на собствен път – е единственият начин да се науча.

Дете, дете, имай търпение и вяра, защото животът се състои от много дни и всеки настоящ час ще изчезне.

Човек се ражда, за да живее, и за да умре, и тежък е жребият, който му се пада. Това не може да се отрече в самия край. Но нужно е да го отричаме по пътя.

Ето какво всъщност е знанието. То е сам да откриеш нещо, като минеш през болка, през радост, през възторг, като му отдадеш упорит труд и безброй тиктакащи мигове, безброй дихания от живота си, докато то започне истински да ти принадлежи, сякаш е взидано в основите на живота ти.

Нужно ми е да погледна нещо хиляда пъти, преди да го видя за първи път.

Винаги прозирам по-ясно хората, а не събитията или нещата.

Причината, поради която писателят пише една книга е - да я забрави. Причината, поради която читателят чете една книга е – да я запомни.

Убеден съм, че всяко сериозно творчество трябва да бъде в основата си автобиографично и че човек трябва да използва материала и опита на собствения си живот, ако иска да създаде нещо ценно.

Буквата убива духа, както ти е известно.

Струва ми се, че в орбитата на нашия свят, вие сте Северния полюс. Аз съм Южният – такъв баланс, такова съгласие. И все пак – целият свят лежи помежду ни.

За Бога ще прекарам остатъка от живота си, за да възстановя сърцето си, изцелявайки и забравяйки всеки белег, който ми оставихте, когато бях дете. Първото движение, което някога направих, след люлката, беше да пълзя до вратата и всяко движение, което направих оттогава, беше опит да избягам.

Нещо ми проговори през нощта... и ми каза, че ще умра, не знам къде. Каза: „Смъртта е да изгубиш земята, която познаваш за по-голямо познание; да изгубиш животът, който имаш, за по-голям живот; да напуснеш приятелите и любимите си, за по-велика любов; да намериш земя по-мила от дом, по-обширна от земята.“

Смъртта е последното пътуване, най-дългото и най-хубавото.

Камък, лист, неотворена врата; камък, лист, врата. И над всичко – забравени лица. Голи и сами идваме на този свят в изгнание. В тъмната утроба, не познавахме майчиното лице; от затвора на нейната плът влязохме направо в неописуемия, неизразимия затвор на тази земя. Кой от нас познава брат си? Кой от нас погледна в бащиното си сърце? Кой от нас не е останал завинаги затворник? Кой от нас не е вечно непознат и сам? Загубата от изгубеното, в горещите лабиринти, изгубени сред ярките звезди на този уморена, безцветна пепел, изгубени! Спомняйки си безмълвното, ние търсим отдавна забравения език, изгубения край на пътя в небето, камък, лист, неотворена врата. Къде? Кога? Изгубен, от вятъра наскърбен призрак, върни се пак!

Във вълшебството няма безпорядък.

Снимки: en.wikipedia.org