(1925 ~ 1995)
Джагаров не бе ангел, но той излъчваше поезия и човешко достойнство, пораждаше симпатии. Бе привлекателен с мъжка хубост и сила, със сладкодумието си, с умението да разговаря по човешки и да се държи непретенциозно. Той проявяваше някаква хъшовска привързаност към писателската общност и естествено се превръщаше в център на писателските компании. На масата около него се събираха с удоволствие Николай Хайтов, Богомил Райнов, Серафим Северняк, Тончо Жечев, Любомир Тенев, Здравко Петров, Димитър Канушев, Йордан Вълчев, в последните години – Дончо Цончев, особено Вежди Рашидов. Това ли са хората, за които Стефан Цанев пише: „На масата му в ресторанта на писателите всяка вечер седяха най-малко десет души, те го гледаха верноподанически като приютени помияри…“
Помня, че веднъж на тази маса се родиха началните стихове на едно от последните му стихотворения:
Всеки ден умира някой близък
и се ражда някой непознат…
Предчувствие за самотата на ярката личност или предусещане за изоставеност бе това?
Творческите успехи на Джагаров са безспорни и в поезията, и в драматургията, и в публицистиката. Той получи обществено признание за литературата си, а не за формалната си принадлежност към партийно-държавната номенклатура. И заради самоотвержената защита на Пеньо Пенев, с чиято награда бе удостоен и самият Стефан Цанев по времето на Джагаров като заместник-председател на Държавния съвет по културата. И заради изключителната подкрепа, която оказа на младите, специално на същата генерация, към която принадлежи и Стефан Цанев – нима мемоаристът е забравил статията му „Здравей, поколение, младо и талантливо“ и стихотворението му „Предпролет“?
Джагаров имаше много дълбоки устои на своя литературен талант. Поезията му е изпълнена със силни страсти и искрени граждански вълнения. „Страданието е отношение към живота, понякога то е присъда над живота“ – писа той като че ли за себе си.
Невъзможно е да се проследи всичко, но може да се напомни нещо от поезията на Джагаров, за да се види какъв е той, истинският творец и човек:
Може би животът ми е лош,
може би самият аз съм лош –
нещо все ме мъчи, все ме трови,
все ме стягат някакви окови…
(„Разкаяние“)
Уж бях огън, бях звезда към рая,
уж не оскверних ни бог, ни храм…
Нещо стана, а какво – не зная.
И гори челото ми от срам.
(„Угризение“)
Аз от мисли за вас ослепях.
И на смърт аз отидох за вас.
И за вас се отказах от ада и рая.
И аз никога няма
да забравя какво е любов и измама.
И затуй в някой есенен час
ще се върна отново.
(„Мои мили приятели“)
Това са изповеди на честен и съвестен човек.
В едно друго стихотворение („Участ“) Джагаров направи следното признание:
В душата ми отекват груби
и тежки думи, но единствени.
Аз мога всичко да изгубя,
за да открия две-три истини.
Той мислеше така, действаше в името на своите естетически и граждански убеждения, на такава нравствена основа той написа стихотворението „България“ („Земя като една човешка длан“). Христоматийно стихотворение, макар че е изхвърлено от христоматиите, макар че имаше един глумлив актьор, който го пародираше при всеки случай по телевизията. О, свещена простота… Но освен тази безсмъртна ода за родината Джагаров създаде още много стихотворения, в които драматизмът на времето определя високата степен на поезия. И драматургия, която също като поезията му остава завинаги. Важното е, че Джагаров не допусна нито един творчески компромис!
Избрани фрагменти от „За Георги Джагаров” ~ текст на Никола Инджов
Източник: Съюз на българските писатели
Снимка: bg.wikipedia.org
