(Лихачов с родителите си по време на тяхното свиждане, 1929 г.)
През 1966 г. Дмитрий Лихачов пише: „Пребиваването ми в Соловки бе най-значимият период в моя живот”. А следващите думи описват нощта на 1929-та, която променя живота му завинаги.
Октомври, 1929 г. Соловецките острови, трудов лагер за стотици хиляди политически затворници.
Дмитрий Лихачов има право на свиждане 2 пъти годишно. През октомври има посещение от родителите си – Сергей Михайлович и Вера Семьоновна. Периодично в лагера се извършват „планови” арести и разстрели на „враговете на народа” – по лъжливи доноси и обвинения, без предупреждение.
Вечерта, по време на посещението на родителите му, при Лихачов идват хора от ротата и съобщават: „Идват за теб!”.
„Всичко ми стана ясно – идваха да ме арестуват – спомня си Лихачов. – Казах на родителите си, че ме викат спешно по работа и си тръгнах. Първата ми мисъл бе – нека не ме арестуват пред тях. Излизайки на двора, реших повече да не се връщам при родителите си, тръгнах към големия двор с дърва и се вклиних между тях. Дървата бяха дълги – за манастирската печка. Останах там, докато всичко утихна, излязох, когато вече нямаше никого. През цялото време чувах изстрелите от разстрелите и гледах звездното небе. Нищо друго не виждаха очите ми.
От тази страшна нощ насетне, всичко в мен се преобърна. Не, този душевен преврат у мен настъпи веднага. И с течение на часовете укрепваше все по-силно, нощта беше само разтърсване.
И разбрах – всеки ден е подарък от Бога. Трябва да живея насъщния ден, доволен от това, че живея назаем. И да бъда благодарен за всеки ден. Затова не бива да се боя от нищо на света. Както после разбрах, екзекуцията се бе провела за сплашване – огромно число хора, избрани произволно. Разстреляни бяха близо 400 души.
Ясно бе, че вместо мен, е бил „взет” някой друг. И сега аз трябва да живея за двама. За да не се срамувам пред онзи, когото са взели вместо мен.”
Източник и снимка: izbrannoe.com
