„Вярно е и другото - тези, които не носят часовник, са вече щастливи.”
За времето – с думите на талантливия руски писател и общественик.
„Всичко, Луцилий, е чуждо, само времето е наше – пиша Сенека, - него единствено природата ни е дала да притежаваме – това изплъзващо се и неуловимо нещо, от което всеки може да ни лиши. Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта. Прави това, което пишеш Луцилий – лови всяка минута. И ще стане така, че ако овладееш днешния ден, ще си по-малко зависими от утрешния. Докато го отлагаме, животът си минава…”
Така, още в самото начало на нашата ера, в 50-те години от рождението на Христос, научните работници, а Сенека може изцяло да считаме за такъв, - са правили сметка на времето си и се стараели да го икономисват. Древните философи първи осъзнали ценността на времето – навярно още преди Сенека те са опитали някак да го обуздаят, да проумеят неговата природа, защото още тогава то е гнетяло хората със своя скоротечност.
Ние обаче самоуверено смятаме, че древните хора не е имало за къде да бързат. Че те, със своите слънчеви, водни и пясъчни часовници, не са успявали да измерват времето както трябва, и затова хич не ги е било и грижа.
Прогресът, по мнението на деловия човек, се свежда тъкмо до това – да се икономисва времето точно на този делови човек. Затова, деловият човек от каретата се е преместил във влака, а после в самолета. Вместо писмата е измислил телеграмите и телефоните, вместо театрите – телевизорите, вместо гъшите пера – автоматичните писалки. Ескалатори, компютри, електрически самобръсначки, огромни универсални магазини – всичко е изобретено затова, човек да не губи време.
По някаква причина обаче, времето на човека все повече не достига. Деловият човек създава високи скорости, превръща универмага в супермаркет, внедрява компютърни технологии, печата вестници по модерен начин, той дори се старае да говори по-лаконично, вече не пише, а диктува на диктофон, а дефицита на време нараства. Не само у него – този цайтнот става общ.
Не му достига време за приятелите, за писма, за собствените му деца, няма време да мисли, камо ли да постои за мъничко в есенната гора да послуша ромоленето на листата, няма време за стихове, нито за гробовете на родителите си…
Време нямат нито учениците, нито студентите, нито старците. Времето сякаш изчезва, става все по-малко и по-малко.
Часовниците престанаха да бъдат разкош. Днес всеки има на ръката си - точни, проверени, у всеки тиктака будилник, но от това времето не става повече. Времето се разпределя почти по същия начин, както 2000 години назад, при същия този Сенека – „Ако се замислиш, голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма – ако вършим нещата зле; целия си живот – ако вършим не каквото трябва…”
Напълно актуално, ако изключим времето, което губим в работа. За тези две хиляди години, положението, разбира се, малко се е подобрило, появиха се много изследвания за свободното време, за физическото време, за космическото, за икономията на време и неговата правилна употреба. Изясни се, че времето не може да върне своя ход, нито пък може да се съхрани, нито може да оставиш излишъка от него на склад и да си вземаш, когато имаш нужда. Това би било много удобно, защото човек не винаги има нужда от Време. Случва се така, че той няма за какво да го оползотвори, а се налага. Времето – него не бива да го губим, да го прахосваме където ни хрумне, за всякакви глупости. Има хора, които времето обременява, те не знаят къде да го дянат и какво да правят с него.
Известно е, че щастливите хора не носят часовник, вярно е и другото – че и тези, които не носят часовник, са вече щастливи.
Даниил Гранин, „Эта странная жизнь”
Източник: izbrannoe.com
Снимка: gazeta.ru