„Смисълът на човешкия живот е да се радваш на всичко, което е Божият свят около тебе.”
Срещнах Бояна в клуба за възрастни интелектуалци „Сребърна есен” в София. Там есента на живота събира будни и творчески души и умове, за които старостта е дарът и изпитанието на времето. Към Бояна времето се е отнесло с красив реверанс, запазвайки всеки фин детайл от цялостното й присъствие. „Не, не съм бивша балерина, нито пък актриса”, отвръща на любопитството ми 81-годишната дама, която в моите очи би могла да бъде героиня от филма на Сорентино „Младост”. За големите мечти, тихото щастие, Пушкин и силата на изкуството, споделено от една впечатляваща жена. Бояна Петричева, специално за Web Stage.
Младостта
Бояна е на 81 години. Животът й е преминал в безброй пътувания, свързани с дългогодишната й работа като екскурзовод – една от причините да не успее да създаде свое семейство. „Имала съм две, три големи любови. Но сме се разминавали с нея във времето”, лаконична е тя. Баща й, Димитър Петричев, е един от преводачите на стиховете на Пушкин и Лермонтов на български. (върху превода на „Евгений Онегин” Петричев работи повече от 50 години и постига забележителни художествени резултати). За Бояна, руският език е не просто работа, а навярно и съдба. Като преводач, той я среща с някои от най-видните руски интелектуалци, гостували в България – сред тях класикът на съвременната руска литература Борис Василиев, автор на „А утрините тук са тихи”. Бояна споделя, че мечтаела да стане актриса. Но се оказало, че е късогледа, затова на първото си прослушване във ВИТИЗ, от комисията я посъветвали да запише режисура. „Та аз още не бях стъпвала в театър”, спомня си с усмивка Бояна. „Добре че беше културата, завещана от баща ми, който беше потомствен учител и преподавател по български език и литература. От дете ни разказваше Фауст в достъпна форма за деца – малко като приказка – на мен и сестра ми.”, спомня си тя и допълва, че е тръгнала по своя път с много изисквания към себе си. „Винаги е имало едно чувство на неудовлетвореност в мен. Мисля си, че съм постигнала твърде малко. Питам се какво, защо, имаше ли смисъл моето съществувание? С времето обаче се научих да се радвам на всеки миг, на възрастта си, на хубавия ден, на красивото дърво, на шумоленето на рекичка, на поточе, кученце да видя, да го прегърна. Всичко ме радва и си казвам – боже мой, защо толкова човек се терзае на младини? Какво толкова иска от себе си? Но има настроения и влияния на мрачните, но толкова любими мои поети – Пушкин и Лермонтов, с техните тежки дълбочини”, разказва Бояна.
Клуб „Сребърна есен” и любимите занимания
За Бояна клуб „Сребърна есен” е подобно на убежище. Преди десетина години тук я довежда съпругът на покойната й сестра - днес той е на 92 г., активен, пишещ човек, който наскоро представи най-новата си книга. „Всички тези интелектуалци с определени интереси, придобили житейска мъдрост, създават една невероятна атмосфера – поражда се чувство на доброжелателност, дори обич покрай всички нас. Ние много пътуваме, всеки предлага своите идеи. Животът продължава, и това е лично решение. Ето аз например, когато пътуваме из страната, предлагам да съм екскурзовод – и всички са толкова доволни, знаят, че това умея наистина добре”, споделя Бояна.
Една от най-големите й страсти е морето. „Обожавам морето и водата. През януари бях с приятелка на почивка в Банкя. Там ходя да плувам на басейн с олимпийски размер. По 50 обиколки правя, а на излизане около мен се бяха събрали едни мъже с големи шкембенца, и ми викат – абе, момиче, ти ни създаваш комплекс за малоценност. И се смеем всички. Плуването е дишане - само това”, доверява възрастната дама. Друга голяма нейна страст е класическа музика. „Любим ми е Бетовен, и то най-вече в тежките му мелодии”.
Урокът на времето
Трябваше повече да вярвам на себе си. Винаги съм се съмнявала и винаги мерилото е било по-високо от самата мене. Не съм дооценила личните си качества. Човек не трябва да бъде толкова взискателен към себе си. Колкото по-високо се мериш, толкова по доникъде можеш да стигнеш.
Как човек трябва да се справя със старостта
Старостта трябва да не я забелязваме. Трябва да имаме повече интереси. Лошото е, ако изгубиш сетива, изгубиш възможностите – да ходиш, да контактуваш повече. Аз имах проблеми със зрението, но това се оправи, сега пък с краката малко. Старостта идва. Тя идва и изведнъж усещаш, че нещо у тебе се е променило. Тъжно ти става, но после трябва да свикнеш, ако искаш да продължиш.
Изворът на младостта
Радвам се като дете, понякога подскачам като дете, друг път мога да викна, да запея, - може да е фалшиво – ама голяма работа. Просто ей така – сутрин като стана, като ми е весело, особено сред простора на село.
Щастието на 80
На тия години най-щастлива ме прави непокътната природа – където е останала такава. Водата във всичките й измерения. Въпреки, че започва да ми става все по-студено – това е пристъпът на възрастта. Усещаш, как постепенно трябва да се оказваш от някои неща – от някои задължително. От слънцето. Едно време и аз се харесвах повече по бански костюм, сега се харесвам повече облечена. Годините оказват – малко по малко.
Младите много ме радват. Но най-много децата. Преди няколко дни например, едно детенце върви срещу мене с баба си, момченце, къдрокосо, подтичва към мене, идва и: „Здравей, здравей!”. Така усмивка ми даде! Цял ден вървях и се усмихвах. Ето такива мънички неща – те са толкова хубави. Смисълът на човешкия живот е да се радваш на всичко, което е Божият свят около тебе. Не мога да разбера хора, които нямат отношение към природата и дори пакостят, рушат, замърсяват всичко създадено.
Имам много щастливи дни, които украсяват живота. Не може цял живот човек да е върл оптимист, просто не може. Чакам да дойде племенникът ми, чакам една хубава среща, представянето на книгата на зет ми и книгата на неговия син.
Какво липсва на възрастните хора у нас
Най-напред, дори да отхвърлим материалната страна, която е всъщност много тежка – това непрекъснато пренебрежение от всички… Ние точно в клуба сме си създали един остров. Когато зет ми ме заведе в „Сребърна есен”, каза че там се събират творчески личност и действително имаше актьори, писатели, поети, известни личности, рецитатори. Това е едно убежище, но не за да се изолираме от хора, а напротив – за да приемаме всички хора, особено с творчески наклонности и най-вече да дондуркаме младите таланти – най-често от Музикалното училище „Любомир Пипков”. Обикновено тук са им първите сценични изяви. Ние сме заедно, лице с лице – израстват пред очите ни и поемат по своите пътища.
Мечта
Имам ли още време за мечти… Пожелавам си най-напред повече здраве и устойчивост, и да свърши навреме всичко, преди да ми е отнело човешките възможности. Все се връщам на един разказ на Тургенев „Живи мощи”…, но не всеки може да бъде като неговата изумителна героиня – закована на легло, с радост детинска в очите си, на всичко мъничко се радва. Може ли всеки да бъде такъв? Не може. Да се срещам с близките си, които са останали. Мечтая да ми върне Господ поне малко музата, защото в едни мрачни моменти, след депресия, ме избиваше на творчество, но нещо секна у мен и остана недовършена една творческа моя тема.
Мария Тонева
Снимки: Калин Георгиев
