Общественият кръг се състои от групата „хората твърдят“ - Уолтър ЛИПМАН

Уолтър Липман (1889 г. ~1974 г.) е американски писател, репортер и политически коментатор, определян като „най-влиятелния“ журналист на 20 век и „баща на съвременната журналистика”. 

Неговият труд „Общественото мнение” е наричана „фундаменталната книга на съвременната журналистика”, а също и „основоположната книга в американските медийни изследвания”.

(Portrait of Walter Lippmann by Pirie MacDonald, published in 1914)

Всеки човек, чието основно професионално занимание е да мисли, знае, че поне за част от деня трябва сам да си изгради басейн от тишина. Но в безредието, което ласкателно назоваваме цивилизация, гражданинът извършва, при това в най-лоши условия, опасни сделки, поръчани от управлението. Най-плахото признаване на тази истина би означавало да се вдъхне живот на едно движение, което да настоява за по-кратък работен ден, по-дълги ваканции, за светлина, въздух, ред, слънце и достойнство във фабриките и канцелариите.

Ако обаче трябва да се подобри интелектуалното качество на нашия живот, подобно нещо би представлявало само първата стъпка. След като толкова много трудови действия са една безкрайна, а за работника и безцелна рутинна практика, нещо като автоматизъм, изискващ монотонното използване само на едни и същи мускули, тогава и целият му живот води до автоматизъм, при който нищо не трябва да се отличава особено от останалите неща дотогава, докато за него не бъде обявено с гръм и трясък. 

Докато тълпите денем, а дори и нощем, физически го обсебват, вниманието му ще премигва и ще се отпуска. Не е възможно бързо и ясно да се определи къде точно той се превръща в жертва на всяка всевъзможна врява в един дом, който има нужда да се проветри, да се почисти от бъркотията на грубостта, от пищящите дечурлига, от резките думи, от мъчно смилаемата храна, от разваления въздух и задушаващите ненужни дрънкулки.

Вероятно понякога попадаме и в сграда, която успокоява и е просторна; отиваме на театър, където модерната сценография е отхвърлила безредицата, или пък отиваме на море или на някое тихо място и си припомняме колко разхвърлян и крещящ е обикновеният градски живот днес. Даваме си сметка защо нашите повредени мозъци толкова рядко работят точно, защо са омотани във вестникарски заглавия и лозунги, които ги принуждават да се мятат в някакво подобие на тарантела, защо така често не могат да отразят самостоятелно нещата или да различат спецификата при очевидните разлики.

Този външен безпорядък допълнително се усложнява и от вътрешното безредие. Експериментално е установено, че настъпва безредие при скоростта, точността и интелектуалното качество на асоциацията от онова, което сме свикнали да наричаме емоционални конфликти. При серия от стотина стимула, в които са включени както неутрални, така и „горещи“ думи, а мерната единица е една пета от секундата, колебанието в реакцията по отношение на стимулите може да варира от 5 до 32 мерни единици, като е възможно да се стигне дори до пълен срив в реагирането. 

Очевидно нашето обществено мнение периодично влиза в контакт с комплекси от всякакъв вид, с амбицията и икономическите интереси, с персоналната нетърпимост, с расовите предразсъдъци, с класовите чувства и с какво ли не още. По най-разнообразни начини подобни връзки нарушават нашето четене и мислене, умението да разговаряме, както и поведението ни.

Масата от напълно неграмотни хора с ограничени мозъци, очевидно невротизирани, недохранени и отчаяни, е доста многобройна, а и съществува основание да смятаме, че е много по-голяма, отколкото обикновено предполагаме. 

Човек живее на малка част от земната повърхност, движи се в ограничен кръг и отблизо познава малцина. Публичното събитие възприемаме само частично или от определен ъгъл. В еднаква степен това важи както за видните личности, занимаващи се със съставянето на договори, с писането на закони и издаването на заповеди, така и за хората, за които са измислени тези договори, пред които законите са обявени и на които се налагат заповедите. Неминуемо нашите мнения обхващат по-голямо пространство и време, по-значителен брой неща, отколкото бихме могли непосредствено да наблюдаваме. Следователно те се зараждат тогава, когато съобщенията, направени от другите, се съберат парче по парче с онова, което въображението ни може да роди.

Дори и очевидецът не е в състояние да пресъздаде и най-обикновена картина от мястото на действието. От опит се знае, че човек привнася нещо в събитието, което по-късно пак той му отнема. Много по-често онова, което си представя като описание на случката, всъщност е нейна трансфигурация. Просто в човешкото съзнание определените факти са малко. Изглежда, че по-голяма част от съдържащите в него факти се изграждат само отчасти. Съобщението представлява съвкупен продукт на познание и знание, при който ролята на наблюдателя е винаги селективна и обикновено творческа. Видените от нас факти зависят от мястото, от което ги гледаме и от навиците на нашите очи.

Най-често първо определяме нещата и после ги виждаме, а не обратно. От голямото процъфтяващо и шумно безредие на външния свят подбираме онова, което културата ни вече е определила за нас като сме склонни да възприемем избраното във форма, превърната от нея в наш стереотип. 

Най-изтънчено и най-разпространено е онова въздействие, което създава и поддържа репертоара от стереотипи. Преди да сме видели света, вече ни е казано за него. Представяме си много неща, преди да сме ги опитали. И ако образованието не ни е направило проницателно чувствителни, тези предубеждения ще управляват дълбоко целия процес на възприемане. Те бележат отделни предмети като познати или като непознати, подчертават отликата, така че малко познатото се приема за много познато, а чуждото се превръща в още по-чуждо. Пораждат ги дребни на пръв поглед знаци, вариращи от реалния показател до смътната аналогия. Веднъж изградени, те добавят към старите образи ново, свежо въображение и хвърлят в света съживеното от паметта. Ако в нашата среда нямаше фактическо еднообразие, пестеливостта не би съществувала, а човешкият навик да възприема очакваното за реална гледка би водел до грешки. Някои форми на еднообразието обаче са достатъчно точни, а потребността да пестим вниманието си е толкова неизбежна, че изобилието от всевъзможни стереотипи при всяко простодушно доближаване до опита би съсипало човешкия живот.

Значение имат характерът на стереотипите и лековерието, с което ги ползваме. В края на краищата те зависят от онези образци, които включват всичко и изграждат нашата философия за живота. Ако в нея приемем, че светът се систематизира според кодекса, който притежаваме, тогава по всяка вероятност ще правим репортажите за ставащото, като описваме света, движени от нашия правилник. Но ако според собствената ни философия всеки човек представлява само малко късче от света, а от грубата мрежа на идеите в най-добрия случай неговата интелигентност улавя единствено отделни фази и аспекти, то когато използваме стереотипите си сме склонни да приемем, че те са само стереотипи, склонни сме да се отнасяме към тях нехайно и с охота да ги видоизменяме. 

Размерът на дохода на отделния човек влияе съществено върху достъпа му до света, който се простира отвън неговите съседи. С пари той може да преодолее почти всяка осезаема пречка в общуването, може да пътува, да си купува книги и периодични издания и да включи в списъка на своето внимание почти всеки известен факт, който съществува в света. От дохода на отделния човек и на общността зависи възможния обем комуникация. Човешките идеи обаче определят как ще се оползотвори този доход, а това от своя страна влияе върху крайния му размер. Има и други ограничения, които са не по-малко реални, тъй като често сами си ги налагаме и са породени от собствените ни слабости.

Съществуват цели групи от независими хора, които прахосват по-голяма част от свободното си време и излишните си пари, като карат коли и сравняват техните модели, играят на карти, а след всяка игра я обсъждат в най-малки подробности, гледат кино и купуват творби на изкуството със съмнителна стойност. Те почти винаги разговарят с едни и същи хора върху едни и същи стари теми. За тях е трудно да се твърди, че са подложени на цензура или трябва да пазят тайна, че разходите им са големи или пък имат проблеми с общуването и заради това се измъчват. Те страдат от анемия, от липса на апетит и на любопитство към живота на хората. Пред тях не стои въпросът за достъп до вселената извън техния кръг. Световете, представляващи интерес, очакват тези хора да ги проучат, но те не се захващат с това.

Те се движат, сякаш са вързани като куче на каишка сред точно определен кръг от познати, който им е предопределен от закона и канона на тяхната собствена обществена среда. Мъжете имат по-големи възможности за общуване, отколкото им позволява кръгът, към който принадлежат, тъй като освен в него те се движат в деловите среди. За жените много често кръгът от теми за разговори не излиза извън средата, в която живеят. Именно социалната среда е мястото, в което навлизат идеите от книгите и лекциите, а в кръга от общи разговори те се подреждат по групи, приемат се, обсъждат се и се одобряват. В крайна сметка именно там се решава за всеки отделен етап от дискусията кои авторитети и какви източници на информация са допустими и кои не са.

Нашият обществен кръг се състои от онези, които като група се представят чрез израза „хората твърдят“. Това именно са хората, чието одобрение има изключително важно значение за нас.

Ако връзката между реалността и реакцията на човека е директна и незабавна, а не индиректна и само загатната, няма да познаваме нерешителността и неуспехът; ако всеки от нас се вписва в света тъй уютно, както детето в утробата на майката.

От Уолтър Липман: „Общественото мнение“, изд. ЛиК

Снимка: en.wikipedia.org - Manuscripts & Archives, Yale University