„Страданието, когато е продължително, може да бъде фатално.“
Педро Хуан Гутиерес е роден през 1950 г. в Куба. Започва работа единайсетгодишен като продавач на вестници и сладолед. Работил е като инструктор по плуване и кану-каяк, селскостопански работник, строителен техник, дизайнер, радио-водещ и журналист.
Днес е художник, скулптор и автор на няколко поетични книги и романи. Живее в Хавана, където се издържа от писане и рисуване. Неговата „Мръсна хаванска трилогия“ (1998) е световен бестселър, преведен е на петнайсет езика.
На Гутиерес му е писано да се превърне в култов писател, тъй като романите му са свидетелство за човешката находчивост, таен оптимизъм и таланта да надмогнеш наглед непреодолимите обстоятелства.
Педро Хуан Гутиерес е забранен за четене в Куба, но продължава да живее там – в старата си къща твори на пишеща машина.
Thomas Benjamin Kennington (1856-1916), Orphans, 1885
Животът не е достатъчно дълъг, че да се забавляваш и да разбираш едновременно. Трябва да решиш кое е по-важно.
Невъзможно е да се отървеш от носталгията, защото е невъзможно да се отървеш от спомените. Невъзможно е да се отървеш от нещо, което си обичал.
Напълно човешко е в такъв случай да си погълнат от носталгията и единственото решение е да се научиш да живееш с нея. Вероятно, за наша радост, носталгията може да се превърне от нещо потискащо и тъжно в малка искра, която да ни поведе към нещо ново – към прегръдките на нова любов, към друг град, към нова епоха, която няма значение дали ще е по-добра, или по-лоша, важното е, че ще е различна. И именно за това се молим всеки ден – да не пропилеем живота си в самота, а да намерим някого, да му се отдадем, да избягаме от рутината, да се насладим на нашето парче от баницата.
Ако стигна до осемдесет и три години, дано да имам някоя мечта, дори тя да е наивната надежда да срещна половинката на живота си, да се оженя, да повярваме, че любовта е възможна и че мизерията и гладът ще си отидат.
Човек винаги ще копнее да повтори добрините в живота, както и да забрави лошото и да изтрие спомените за него. Да заличи покварата, която ни е прояла, да унищожи спомена за хората, които са ни наранили, да се отърве от разочарованията и злощастните моменти.
Реалността винаги е твърде сложна – затова е тъй неприятна.
Адски много ме дразнят тия две думи – правилен и благоразумен. Те са фалшиви и дребнави. Служат само за прикритие и лъжа. Всичко е неправилно и неблагоразумно. Цялата история, целият живот, всички епохи са били неправилни и неблагоразумни. Дори самите ние. Всеки един от нас по природа е неправилен и неблагоразумен, но ни се налага да се смиряваме, за да поддържаме установения в стадото ред като добри овци и дори да си слагаме юзди и намордници.
Не ме интересува нищо, което се движи неотклонно от точка А до точка Б и е пределно ясно, че тази линия е започнала тук и е свършила там. Не. Човек никога не трябва да се стреми да действа правилно и благоразумно, нито да води праволинеен и предначертан живот. Животът е хазарт.
Човек може да направи много малки грешки и в това няма нищо лошо. Но ако грешките му са големи и му тежат, единственото решение е да престане да се отнася сериозно. Това е единственият начин да се избегне страданието. Страданието, когато е продължително, може да бъде фатално.
Човек свиква с всичко. Ако всеки ден му се дава една лъжица лайна, първо ще си извърне лицето, след това обаче нетърпеливо ще си иска лъжицата лайна и накрая ще се чувства измамен, че не му дават две супени лъжици, а само една.
Бедността е един омагьосан кръг, който смазва човешкото същество. Хората губят морала си, губят етиката си, поколение след поколение. Затова живеят вечно в конфликт и в пълно невежество.
Свикнах с доста неща в моя живот. Свикнах с бедността, тренирах се да не бъда амбициозен, защото ако бях, нямаше да оцелея.
Винаги съм живял все едно съм вечен. Искам да кажа, че постоянно руша всичко и го изграждам наново. Никога не ми е минавало през ума, че мога да свърша в лудницата или да се самоубия. Може би това е заради навика да не възпитавам, да не съхранявам, да не предвиждам.
Никакво смирение или скромност. Веднага щом писателят изпита смирение или покаяние, той вече е изгубен. Това спира творчеството. Трябва да си кажете: „Аз съм най-добрият”. И да го вярвате. Това е много самотна работа. Ако станете меланхолик, се самоунищожавате. Трябва да продължите напред, като булдозер, който копае непроходима планина.
Сексът не е за хора със скрупули. Сексът е обмяна на сокове, флуиди, слюнка, дъх и силни миризми, урина, семенна течност, лайна, пот, микроби, бактерии. Или не е. Ако е само нежност и небесна духовност, то тогава остава стерилна пародия на това, което би могъл да бъде. Едно нищо.
Костваше ми много усилия да приема самотата. Беше ми трудно да се науча да съм си самодостатъчен. Продължавах да вярвам, че това е невъзможно или неестествено. „Човекът е социално животно”, ми бяха повтаряли многократно. Това, плюс тропическите жеги, южняшката кръв, прословутата мешавица на моя произход, всичко заговорничеше около мен и ме лишаваше от способността да понасям самотата. Ето това беше моят проблем и моето предизвикателство: да се науча да живея и да се наслаждавам на живота вътре в себе си.
Невъзможно е да си тъжен, нито потиснат, ако живееш в Куба, тук трябва да си твърд и силен. Няма друга възможност.
Свят ти се завива като си помислиш колко голям е светът и колко незначителен си ти самият.
Картини: Thomas Benjamin Kennington (1856-1916), Orphans, 1885, en.wikipedia.org
