„Некрозата на душата е единственото непростимо престъпление към самите нас...“
С многостранните си таланти на актьор, комик, режисьор, сценарист, водещ, журналист, писател и с над 40-годишна кариера зад гърба си, Стивън Фрай се налага като една от водещите фигури в британските изкуство и култура.
Престанете да мислите какво е общото между успелите хора, по-добре помислете кое обединява неуспелите: те през цялото време говорят за себе си. „Трябва да направя това, имам нужда от онова...“ - първите им думи обикновено са „имам нужда“. Точно затова обаче никой не ги харесва и точно затова те никога не получават това, което искат, заради тяхното „на мен, аз, трябва ми, имам нужда...“.
Интересувайте се от околните, използвайте очите си, за да гледате света около вас, а не само себе си. Тогава ще станете интересни и за другите хора, ще излъчвате топлота и очарование.
Запомнете, че в днешния свят преди таланта, енергията, концентрацията, целеустремеността и всичко останало, за което се сетите, стои добротата. Колкото повече доброта и жизнерадост внасяме в ежедневието си, толкова по-добър ще бъде и самият свят. Свят на доброта и жизнерадост, така този свят винаги е по-добре. А всички важни думи като сила, справедливост и истина, не биха били незначителни спрямо величието на добротата.
Разговорите за това колко сме добри, как всички ни се възхищават и как вярваме, че само ние заслужаваме най-доброто, по-скоро биха ни навредили, отколкото да бъдат в наш плюс.
Имам теория – голямата драма в нашия живот, повечето болести на глупавото ни съществуване се дължат на факта, че се извиняваме за неща, за които не трябва да се извиняваме. А за това, за което трябва, считаме, че не се налага да се извиняваме. Трябва да се извинявам за предателство, небрежност, измама, насилие, липса на доброта, суета, подлост, но не и за поривите, породени от гениталите ми, а не от сърцето ми. Мога да се чувствам виновен за тези пориви, да съжалявам за тях, да се чувствам като в ада, но не и да се извиня – не и при условие, че те не вредят на никого. Културата, в която хората се извиняват за неща, за които не трябва да се извиняват – това всъщност е една добра дефиниция на тиранията.
Технологията е като огледало. Не може да очакваш, че ако идиот се огледа ще видиш апостол. Помня, когато първата версия на Фотошоп излезе и видях какво може да прави, се разбързах да си я кача с флопитата на компютъра и се засилих да творя красота и чак тогава се сетих, че нямам никакав изобразителен талант. Колкото и да ти е добър синтезатора, без умение да свириш на пияно, нищо няма да излезе. Технологията е улеснител, тя само помага.
Хубавото на социалните мрежи е, че всеки има талант да общува с други хора. Освен аутистите или другояче затруднени индивиди. И ако оставим на страна това как технологиите биха могли да те улеснят в нещо, що се късае до боравенето с Туитър или Фейсбук, всичко се свежда до характера ти. До това кой си ти.
Главно в западния свят, а вече и в света като цяло има тенденция хора да търсят методи за постигане на щастие и богатство. Или по-скоро в обратен ред – богат и после щастлив, защото „парите ни правят щастливи“, нали?!
Най-лошото, което можеш да направиш в живота си е да си избираш цели. Мисля, че неосъзнатото целеполагане е катастрофално в живота. Две неща стават, при първото не постигаш целите си и си провал или ги постигаш и си казваш „Добре, тук съм и сега? Имам това и това, мога това и това, но не съм щастлив.“ Защото се целиш в нещо извън теб! И това не е добре.
Любимата ми фраза, поне за момента е от Ноел Кауард. Той казва „Работата е по-забавна от забавата.“ Ще ми се да знаех по-рано, че истинското щастие е в работата. И ако можеш да кажеш за себе си, че ти е по-забавно да работиш от колкото да се „забавляваш“, то тогава си на правилното място, на верния път. Повечето от нас, разбира се го нямат това през цялото време, но всеки път, когато се погледнеш в огледалото и откровено можеш да признаеш дали работата ти ти носи щастие и удовлетворение, а не е само средство за заплата с която да ходиш по барове и да си купуваш неща и ако е само това то ти си в колето на хамстера.
Всеки има в себе си това което иска да извади, онази дълбока същност която таи вътре в нас, този красива и страхлива същност. Която би могла да се преведе като агресия, срам или други най-различини прояви. Но ние знаем, че сме гушкави и обичливи, нуждаем се да прегръщаме и да ни прегръщат, да обичаме и да ни обичат… тази личност копнее за пълнота, да бъде личността, която знае, че може да бъде. И това е постоянно пътуване, процес. Не е въпрос на придобивки.
Обожавам Шекспир, за мен той е едно от най-големите богатства на човечеството и пътите, в които съм чувал някой да казва, че видиш ли в училище им го били развалили, ме побърква. Това е все едно да кажа, че не харесвам Големия каньон или шотландските хълмове защото съм имал ужасен учител по география. Просто е изпразнено от смисъл твърдение. Това е знак за безотговорност, за търсене на причини отвън, а не просто да кажем, че не сме били готови за нещо или, че просто не сме го разбрали тогава или просто никога няма да сме, но няма да обвинявам някой друг за лични виждания или убеждения.
И днес по телевизията е пълно с хора, седящи пред камерите и се оплакват, обвиняват други за провалите си или коментират чуждите провали. Спрете да се оплаквате, да съдите! Пораснете и поемете отговорност за личните си чувства и неуспехи! Поогледайте се, погледнете другите и не очаквайте тях да ги е грижа за вас. Не очаквайте да се интересуват от вас. На кой бихте съчувствали повече, кой бихте искали да прегърнете и утешите? Някой, който знаете, че умира от рак, но е усмихнат и не занимава света и вас с болките и страданията си или някой, който напрекъснато се жалва за това какво му направили докторите или кое как и колко го боли?
Разбира се, че правим всичко възможно да се погрижим и помогнем на всеки в затруднение. Но истиския героизъм на хора, които скромно си живеят живота и показват загриженост към другите е този който заслужава похвала и я получава. Хората които споделят загриженост са тези с които света споделя възможности. Те са харесвани и когато ги харесват, другите искат да са с тях да споделят с тях и така мирогледът се разширява и безброй възможности се отварят навсякъде.
Просто да се заговорите с непознат в кафето или метрото, в автобуса и той да сподели за някакво събитие, на което да се запознаете с друг и т.н. По този начин хора стават музикални мениджъри, като се интересуват от другите и им помагат да разкрият и покажат таланта си. Това е за мен основното, себеотрицанието. Ако постоянно казваш „аз“ и не слушаш какво имат другите да кажат си на грешния път.
Ако се замислите, любовта не крие някакво основание в себе си и именно това я прави толкова прекрасна! С цел се размножаваме, взимаме решения, поемаме отговорности, но стане ли дума за нея - тя е просто това, което е. Също както виното, изкуството и красотата - нещата, заради които си струва да се живее.
Да умееш да чувстваш е по-важно от това как се чувстваш. Да оставиш душата си да умре, е престъпление, а, ако щастието е способно на нещо, то е да маскира това умиране на душата.
Некрозата на душата е единственото непростимо престъпление към самите нас, което може пряко да повлияе върху това как се чувстваме и дали сме щастливи.
Можеш да се самоубедиш, че си радостен точно толкова, колкото можеш да се самоубедиш, че си шест инча по-висок.
Кое е три пъти по-опасно от войната? Работата е по-голям убиец от пиенето, наркотиците и войната. Около два милиона души умират годишно от болести и инциденти, свързани с тяхната работа, а само около 650 000 биват убити във война.
Опитай всеки плод от всяко дърво в градината поне веднъж. Обида към създанието е да не го изпиташ изцяло. Въздържанието е порок.
Аз не гледам телевизия, защото това влияе разрушително на изкуството да разговарям със себе си.
В моята възраст пътешествията са наобратно.
Можете да не ми напомняте за моята възраст - за това аз имам пикочен мехур.
Оригинална мисъл? Няма нищо по-лесно? От библиотеката се набавят просто.
От Стивън Фрай, "Книга за всеобщите заблуди", изд. Жануа 98, "Играчът", изд. Ера
Снимка: wikipedia
