За любовта и поривите на сърцето, назаем от безценното наследство на Димов
От първия си роман „Поручик Бенц”, през разтърсващия „Осъдени души” и най-четения „Тютюн”, Димитър Димов насища душите ни с думи и образи, които остават завинаги в съкровищницата на българската литература.
“Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!”
Тютюн
♥
“Ти си загубил последното нещо отпреди: увереността, че те обичам.”
Тютюн
♥
“Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създаде сам.”
Тютюн
♥
“Тя усети изведнъж, че все пак нещо й липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогниваше съзнателно, за да не я върне към миналото й. Тя го усети внезапно и бурно. Това вече не беше той, а само вълнението, което изпитваше към него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.”
Тютюн
♥
“И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”
Тютюн
♥
“Ти не съзнаваш какво става с нас тази вечер!...Ти не виждаш, че се връщаш към мене, защото не можеш да вървиш по пътя си сам... Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене... И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.”
Тютюн
♥
“Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.”
Поручик Бенц
(Невена Коканова и Йордан Матев в „Тютюн”, 1962, режисьор Никола Корабов)
“Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”
Тютюн
♥
“Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.”
Тютюн
♥
“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.”
Тютюн
♥
“Слабите, неуловими, всекидневни пориви към него се бяха натрупали през тия години като вода в язовир и сега потичаха с бясна и разрушителна чувственост, която помиташе всичко.”
Тютюн
♥
“По гръбнака й преминаха парливи тръпки… Винаги нещо й подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябваше да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов.”
Тютюн
(Ян Енглерт и Едит Салай в „Осъдени души”, 1975, режисьор Въло Радев)
“Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително "не". Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.”
Осъдени души
♥
“Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя,докато разбере необяснимата сложност на нещата, хората и събитията...”
Тютюн
♥
“Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.”
Осъдени души
♥
“Нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, ... нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й.”
Поручик Бенц
♥
Снимка Димитър Димов: Българска история
Кадри от филмите: imdb.com
*Ян Енглерт и Едит Салай в „Осъдени души”, 1975, режисьор Въло Радев
*Невена Коканова и Йордан Матев в „Тютюн”, 1962, режисьор Никола Корабов
