"Кой е най-щастливият ден в живота Ви? - питат в една анкета Алеко Константинов. И той отговаря - Денят, когато ми хрумна идеята за написване на "Бай Ганьо".
("Бай Ганьо убива автора си", Илия Бешков)
Щастливецът и неговият герой ~ Есе на Георги ДАНАИЛОВ
В световната литература има твърде малко случаи, когато създаденият от автора герой неочаквано излиза от изписаните редове, скача от писалището, отърсва се, казва довиждане на своя родител и тръгва по широкия свят. Срещали сме ги: Дон Кихот, Швейк, барон Мюнхаузен и... толкоз, дори Тартарен на Доде, измъквайки се от страниците, след малко започва да се препъва, посивява и се губи в тълпата...
В българската литература има само един Шастливец, който е създал подобен герой. Неговото име е Алеко Константинов, роден в Свищов през 1863 година, убит на пътя между Пещера и Пазарджик през 1897. Юрист, писател, публицист, който обичал да се подписва с прозвището Щастливец, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература. За голяма жалост отишъл си от света твърде млад. Но такава е ориста на повечето надарени хора в България, те или са нямали време да развият дарбата си, или са били лишени от свободата да я изразят. След като описа Америка в един от най-хубавите пътеписи за тази страна - "До Чикаго и назад", с горчива усмивка, с любов и омерзение Алеко Константинов сътвори образа на едно човешко същество, което срещаме всеки ден в живота си, ненавиждаме го и тайно му симпатизираме, искаме да го пропъдим от дома си, но му оставяме отворена задната врата. В тежки часове имаме нужда от неговата находчивост и изумителна приспособимост. Мразим неговото нахалство, самохвалство, алчност, простотия и все пак трагично си даваме сметка, че човек не понася у другите чертите, които сам притежава.
Алеко Константинов е сътворил своя герой без особени усилия, с аристократична небрежност, нарекъл го Ганьо по името на някакъв казанлъшки търговец на розово масло, когото срещнал в Чикаго, прибавил му е прозвището Балкански - смело, но справедливо обобщение, и е написал за него поредица фейлетони. Ликът, който е обрисуван в тях, е толкова плътен, толкова разнообразен и верен, че много често сборникът от фейлетони се нарича и от невежи, и от изкушени - роман.
Хората до такава степен са обобщили в съзнанието си образа на Ганьо Балкански, че почти са забравили неговото литературно битие. Героят е тъй сполучен, толкова истински, действен, противоречив, следователно жив, че сплотява всичко: и приключенията в Прага, Виена, Швейцария и Русия, и посещението в българския дворец, и тайните на вестникарството, и принципите на безпринципната политика, и тактиката за печелене на изборите...
Социалистическата критика беше постановила, че Ганьо Балкански е класов, а не национален образ, представител на зараждащата се българска буржоазия. По този начин тя се опитваше да припише отрицателните черти на героя естествено на гадната буржоазия. Но тази проклета класа, едва поела дъх, бе омаломощена и унищожена през близо половин век социалистически възход, а героят на Алеко, за изненада на марксистите, продължаваше да крачи на манифестациите под червените знамена. Сега, когато очакваме от хаоса да се създаде ново общество, Ганьо Балкански е пак жив и здрав, вездесъщ и непоклатим. Изоставил своя автор, той отдавна вече не е само нарицателен образ. Той е и героичен образ. Народното въображение го направи мъж и половина, сексуален титан, ум и половина, който винаги намира нестандартни решения на проблемите. Въпреки че го осмива понякога жестоко, народният автор не го мрази, така както не го мрази и самият Алеко Константинов. Виж, първенците на българската критика не скриват неприязненото си отношение към този тип. Струва ми се, че тази елитна ненавист преди всичко се дължи на желанието на всяка цена да се разграничим от него. А това не винаги ни се удава.
Забележително е, че оживелите герои от световната литература - и Дон Кихот, и Швейк, и Мюнхаузен и Тартарен, ако щете и Остап Бендер, разбира се, и малко известния (слава Богу) в чужбина Ганьо Балкански на Алеко Константинов, са описани с усмивка, дори с насмешка. Само Дон Кихот не приема присмеха на Сервантес, той всъщност се опълчва срещу своя създател, и от комичен по замисъл се превръща в трагично-благороден образ, който броди по света и печели нашето горчиво съчувствие. Останалите литературни създания имат чувство за хумор и се смеят над себе си, заедно със своя автор и заедно с народа, който ги досъздава. И все пак, защо хуморът е по-жизнен от тъгата.
Кой е най-щастливият ден в живота Ви? - питат в една анкета Алеко Константинов. И той отговаря - Денят, когато ми хрумна идеята за написване на "Бай Ганьо".
Някой мрачно вярват, че тогава Алеко Константинов е създал и своя убиец. На 1 май 1897 година 34-годишният писател е застрелян от наемни убийци. Казват по погрешка.
Години по-късно, големият български художник Илия Бешков нарисува карикатура, която придоби огромна популярност. На земята лежи простреляният Алеко Константинов, над него се е надвесил Ганьо Балкански. Текстът е следният: "Ти ли я свърши, бай Ганьо? Нейсе запуши я?"
Все пак, аз не искам да приема героя на Алеко като негов убиец. Такъв кръвожаден български вариант на Франкенщайн може и да изглежда подходящ за нашата действителност, а и метафората е впечатляваща, но моята представа за Ганьо Балкански се противи да приеме отцеубийството. Защото знам, че освен всичките му недостатъци и отблъскващи качества, този човек е способен, и съвсем не е задължително да бъде винаги зъл - той е гений на оцеляването. Българите може би нямаше да просъществуват след седемстотин и петдесет години робства, ако не притежаваха жизнеността, устойчивостта и гъвкавостта на героя на Алеко Константинов.
И така, господин Балкански е жив и здрав, а от Алеко Константинов в родната му къща е останало само сърцето, запазено в стъкленица със спирт, отдавна загубило цвета си. Безсмислен, некрасив остатък. Този пожълтял, закърпен от патологоанатомите мускул има твърде малко общо с една велика душа. До сърцето в стъклен шкаф са изложени и дрехите, с които е бил облечен Щастливеца в деня, когато са го простреляли. По ризата му личат ръждиви петна от неговата кръв. Встрани са и гипсовите отливки от стъпките на убийците, груби, едри крачища, побягнали към ада!
В градската градина на Свищов се издига чудесен бюст на Алеко Константинов, изваян от Жеко Спиридонов. В този бюст има нещо предизвикателно, извънредно и нетрадиционно - това е ръката на Алеко с цигарата между пръстите и едва забележима усмивка във втренчения взор. Зиме снегът поставяше на главата му бял калпак, есенните листа отрупваха раменете му с еполети от старо злато и все вярвах, че птиците го щадеха. Учениците от училището, което носеше неговото име, минаваха.всеки ден край този паметник и доволно се убеждаваха, че Алеко продължава да пуши цигарата си напук на учителите и пак си гледа Ниагара. И надписът под този бюст е по-особен, "На Алека!" Кой писател, политик, общественик може да се похвали с такава народна близост?
Когато преди години в Чикагския университет бе решено да се постави бюст на Алеко Константинов, направиха копие по Жеко Спиридонов - само че без ръцете! Отливката им щяла да оскъпи цялата работа, пък и тази цигара, тази цигара, как ще я възприемат американците с тяхното "The surgeon general..." Така за Америка замина усмивката на Алеко Константинов. На нея й бе съдено да прекоси отново океана. И това не е малко.
* Eсе, написано специално за списание "Куриер" - Юнеско и публикувано на френски и английски език
Рисунка: "Бай Ганьо убива автора си" на Илия Бешков
