(А.С. Пушкин и Н.Н. Пушкина перед зеркалом на придворном балу - Н.П. Ульянов, 1935-1937)

Благодарни сме на съдбата, че не ни е дадено да знаем кой е последният ден от живота ни. Иначе щяхме да се чувстваме като осъдени на смърт и непоносими душевни страдания щяха да ни преследват всеки ден, всеки миг. Ние сме щастливи и безгрижни, защото последният ден си съществува, но ние не го знаем. Ако знаех в кой ден ще умра, със сигурност бих казал – днес за последен път ще играя на карти, това е последното ми стихотворение, а утре ще бъде последната ми вечеринка с приятели. Нямаше да има място за още един път. 

Когато се женим, кълнем се да бъдем верни. Това означава, че съм дал клетва Н. да бъде моята последна жена. Сякаш за другите съм покойник.

Представям си как умирам, как за последен път виждам книгите, дърветата, как страдам, че повече няма да ги видя. Така се чувствах месец след сватбата, като гледах жените край мен. Но оцелях. Както беше казал Б.: „Клетва дадох, но се надцених”. Обичаите ни карат да се закълнем в нещо, което никога не сме изпитвали. Как можех да се закълна във вечна вярност, ако не знаех какво е да бъда и седмица верен? Обичаите използват нашето незнание, за да изтръгнат клетви, за които по-късно можем само да съжаляваме. Клетвата за вечна любов показва силата на днешната любов, но не е гаранция за бъдещето.

Сега, когато всичко е необратимо, приемам една пренебрегната някога истина: ако жена ти е доброволно избраната последна жена в живота ти, тя трябва заради това да стане особено сладка. Не ми остава кой знае колко живот, затова се вкопчвам в нея, ненагледната, нали е последната, друга няма да има!

Из: „Тайните записки на А.С.Пушкин 1836-1837”, изд. Кибеа

Картина: А.С. Пушкин и Н.Н. Пушкина перед зеркалом на придворном балу - Н.П. Ульянов, 1935-1937 - ptiburdukov.ru