„Трябва да мечтаем колкото се може повече и колкото се може по-силно, за да може бъдещето да се превърне в настояще.“
Михаил Пришвин (1873-1954), безнадежден мечтател и хулиган, бива изключен от гимназията за „за дързост към учител“ и „свободомислие“. Все пак успява да завърши далеч от семейството си и се записва да следва, но пък точно тогава бива арестуван за революционна дейност, като дори излежава едногодишна присъда, след което бива заточен за две.
Завършва в Лайпциг агрономство. Завръща се в Русия, уж, за да работи като агроном, но неудовлетворен от професията си, заминава където започва да се интересува и да записва легенди, приказки и народни думи. Така започва неговата писателска биография.
Според Пришвин „истинският реалист… вижда еднакво и тъмното, и светлото, но насочва своята работа към светлата страна и само изминатият в тази светла страна път счита за реалност“. Произведенията му днес са в златния фонд на руската литература.
(1873 ~ 1954)
Хората са се научили да се ползват от всичко, само не и от свободата си. Може би да се бориш с нуждата и крайната необходимост е доста по-лесно, отколкото със свободата. В нужда хората се закаляват и живеят с мечти за свободата. Но ето, че идва свободата и хората не знаят какво да правят с нея.
Радост и щастие – това са децата на любовта, но самата любов като сила, е търпение и състрадание.
Има чувства, възпламеняващи и затъмняващи разума, и има разум, охлаждащ движението на чувствата.
Животът се състои от две сили, назовани в обща любов; едната сила – това е раждаща любов (родова сила), другата е образуваща любов (сила на личността). На едната страна – раждане, на другата – смърт: раждане и смърт и смърт и безсмъртие.
Свободната любов без обети и клетви е възможна само между равни, за неравните е предвиден бракът като неподвижна форма.
Любовта е непозната страна, и ние всички плаваме натам всеки на свой кораб, и всеки от нас е капитан на своят кораб и го води по собствен път.
Любовта на земята е единствената достойна за удивление сила.
Бракът е средството да се спасиш от страстта в любовта.
В любовта можеш да стигнеш до където си искаш, всичко ще ти се прости – само не и навикът.
Вниманието е основният заряден орган за душата – за всяка душа едновременно: и за великата, и за малката.
Да обичаш значи да се бориш за любимия човек.
Първото условие за сближаване е искреността.
Приспособявайки се, хората искат да съхранят себе си като в същото време губят себе си.
Как може да възникне идеята за безсмъртие, ако всички хора са смъртни? Безсмъртието не е идея, а самочувствие на живота.
Моята поезия е акт на приятелство с човекът, и оттук моето поведение: пиша, значи обичам.
Творчеството е страст, умираща във формата.
Доброто само по себе си не ни изглежда такова на външен вид и може да ни убеди само ако го е осветила красотата. Ето защо работата на художника е – избягвайки съблазните на красивото зло – да превърне красотата в слънце за добротата.
Неверието в човека е нещастие и ракова болест.
Истината обича да се заселва в делото: не всяко дело е истина, но истината живее винаги в делата.
Въздържай се да мислиш без участието на сърцето.
Да обичаш врага си значи да се бориш с неговата зла обсебеност, да се бориш за пленения от злото човек.
Величайшо щастие е не да се считаш за особен, а да бъдеш като всички хора.
Има задължителен момент в творчеството, когато художникът съди за целият свят по себе си.
Необходимо ни е щастие, обаче какво? Има щастие случайно – Господ да му е на помощ. Но би ни се искало щастието да идва като заслуга.
Децата учат възрастните да не се потапят изцяло в работата си и да остават свободни.
Дребните проблеми в човешкия живот се преодоляват с великодушие.
За някои природата – това са дървата, въглищата, рудата или просто пейзажа. За мен природата е средата, всред която като цветя израстват нашите човешки таланти.
Затова и се радваме, попадайки в природата, защото идваме на себе си.
Идеалът е в движението: тъгата и щастието с еднаква сила могат да разчистят или да преградят пътя.
Красотата не се оглежда за доброто, но хората стават по-добри от нея.
Лицемерието е да мериш постъпките си не пред собствената си съвест, а пред лицето на другите.
За правдата трябва да се държим, истината трябва да я търсим.
Мирът на земята е възможен само при определено хармонично съотношение на душата с разума. Господството на разума води до гола техника и до война.
Мислите също се раждат както децата и те също трябва да бъдат дълго износвани, преди да бъдат пуснати на белия свят.
Морализирането – това е творчеството на бездарните хора.
Не е страшно, ако те съдят, страшно е, ако при всеобщия смях те и оправдаят!
Нравствеността е отношението на силата на разума към силата на чувствата.
Някои хора, да ги наречем делови, намират мотиви за своите действия непосредствено в живота, а други, мечтатели, се ръководят в постъпките си от мотиви, пречупени през тяхната душа.
Трудовият процес, ако е свободен, свършва с творчество.
Талантът – това е способността лично да изразиш онова, за което мнозина несъзнателно са се борили.
Този човек, когото ти обичаш в мене, естествено е по-добър от мене – аз не съм такъв. Но ти ме обичай и аз ще се постарая да стана по-добър от себе си.
Трябва да мечтаем колкото се може повече и колкото се може по-силно, за да може бъдещето да се превърне в настояще.
Без тор не можеш да отгледаш роза, но все пак поетът ще прославя розата, а не тора. Трябва да показваме самата роза и да оставим малко тор, угнил, примесен със слама, за да покажем наред с красотата полезното, наред с красотата – и необходимостта, от която тя се е породила.
Мисля си, че сигурно човек трябва много дълго време да расте нагоре, за да придобие способността да се вижда не в себе си, а отделно, отстрана, сякаш е узрял и е излязъл вън от себе си.
Думите, че по-скоро камила може да мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, се отнасят към всеки творец на културата: да създадеш нещо – значи да отдадеш себе си и тъкмо това е най-трудното.
Дълго време от живота ми попадаха в мен куршумчета и сачмички, отнякъде си – в душата ми, и от тях оставаха ранички. И чак когато животът взе да залязва, тези безбройни ранички почнаха да заздравяват. Където е имало раничка – пониква мисъл.
Приятелю мой! Не се страхувай от мисълта, която те гложди и не те оставя да спиш. Не спи! И нека тази мисъл да гложди душата ти до дъно. Търпи! Гложденето има край.
Ти скоро ще почувстваш, че от душата ти има изход към душата на друг човек и че онова, което става тази нощ с твоята душа, проправя път от теб към другия, за да сте заедно.
Рано или късно всички тайни непременно ще се разкрият. Няма нищо тайно, което да не е станало явно.
Снимка: lounb.ru
