Думи на Св. Николай Велимирович Сръбски (1881-1956) от "Над греха и смъртта"
Обичайте приятелите си
Как ние, братя мои, можем да обичаме неприятелите си без Божията помощ? Ето, ние не сме направили и първата крачка по този път. Ние не сме се научили да обичаме дори своите приятели. Още по-малко: ние не сме се научили да обичаме дори самите себе си. Как да обичаме своите неприятели? Христовите думи за любовта към неприятеля, ето, още летят по света от уста на уста, но още не може да се намери път от устата към сърцето.
Ние не обичаме своите неприятели. Нима това не е очевидно, без доказателства? Ние обичаме само онези, които нас обичат, заемаме само на онези, които могат да ни върнат и правим добро само на онези, които могат да ни се отплатят двойно.
Ние обичаме себе си и своите приятели. Ние обичаме своите близки, своите най-близки, в буквалния смисъл на думата. Нашите далечни са далеч от нашата любов. Нашето сърце се прилепя за онова, за което и очите ни. Нашите очи са пътеводител за сърцето ни.
Ние само сме си мислели, че обичаме себе си и приятелите си. Ние се заблуждаваме в това; защото себичността наричаме любов към себе си, а любезността – любов към своите приятели. В действителност ние не обичаме нито себе си, нито своите приятели, също както и своите неприятели. Защото в онова, което ние наричаме любов, няма най-важните елементи на любовта. А тези елементи са: познание, почит и жертване. В нашата любов към себе си няма нито познание, нито почит, нито жертване. В любовта ни към приятелите няма нищо от тези трите. Нашата любов се състои само от своите най-малки елементи. Любовта ни към себе си и своите приятели не е нищо друго, освен засилена и покварена и в същото време инстинктивна животинска любов. А онова, което прави човешката любов по-възвишена и по-светла от любовта на питомните и дивите животни, това е познанието, почитта и жертвата.
Познаването на себе си и на приятелите си е първият елемент на възвишената и светла Божествена любов. Човек, който много е размишлявал за себе си и много се е изпитвал, може да стигне до познание за себе си. Но трябва да бъде много предпазлив в това изпитване. От най-малката грешка в самопознанието може да стигне до лъжливо заключение, а от лъжливото заключение – до лъжлива любов към себе си. Трябва да свикнем да различаваме, да анализираме. Защото от правилния анализ на себе си човек ще стигне до правилен извод. Всяка неправилна самооценка отмъщава двукратно. С какво допринася цял ден правилен и предпазлив ход по Алпите, ако преди върха се направи само една неправилна крачка над пропастта?
Най-важните въпроси, на които един млад човек трябва да си отговори правилно, за да опознае себе си, за да бъде целият му бъдещ живот правилен и здрав са:
- Кой съм аз?
- Какъв съм аз?
- За какво съм аз?
Не всеки човек може да се посвети на философията. Но едно зрънце философия е нужно на всеки човешки живот, както храната.
Схване ли човек своето битие като производно от случайно развълнувана материя, като безсмислена, безцелна игра на елементи, той би имал най-ниското понятие за себе си и за своето предназначение. А от величината на представата за себе си, зависи големината на идеалите на човека, големината на мислите, чувствата и делата му. Схване ли, обаче, човек своето битие като резултат и продължение на една художествена предпоставка и творческа общовселенска мъдрост, той тогава ще има най-високо понятие, подчинено на знанието за Бог.
Вторият въпрос, намиращ се у всеки човек: какъв съм аз? Едно кълбенце желатинова лигавост и слабост излиза на слънце под името човек - самата немощ, самата слабост, сълзи и сънливост! С чужда помощ това кълбенце се показва, на чужди ръце се надига към слънцето. Без свои заслуги то дели хляб с останалия свят, без свое желание то става участник в житейските драми и отплати. Още малко, това кълбенце попива в своята душа, като с гъба целия свят около себе си, с две очни прозорчета. Но неговата душа е така малка, че всички явления му се струват безкрайно големи. За детето неговите родители и всички пораснали хора изглеждат като титани, като богове. Когато порасне до средната за всички хора височина, тогава човекът променя своето разбиране за големина. Той вече не мечтае за величината на всички пораснали хора, но само за големината на известен брой велики хора, които му се струват в историята като Слънцето между звездите. И сравнявайки себе си с великите хора и със своя идеал за величие, той един ден пита себе си: "Какъв съм аз?" и тук е опасността да се препъне, да направи погрешна крачка над пропастта. Оцени ли правилно своята големина, тогава е намерил себе си и пътят, по който трябва да върви. А ако не оцени правилно?
Повечето хора не оценяват правилно своята големина, те живеят в оптична измама. Повечето виждат себе си в много по-големи размери, отколкото са. Живеейки в една лъжа, тези хора правят всичко, за да излъжат и другите. Ако не им се отдаде да го направят, а то никога не им се отдава – те се чувстват като нещастни рицари, които са се явили в не своето време и не сред своите хора. Като че ли е нужно всички хора да бъдат велики и гениални! Като че ли на Бог, за Неговата историческа драма не са нужни също така и малки хора! Като че ли светът би могъл да съществува без говедари, ковачи и чистачи на улици!
Бог е поделил на хората не еднакви количества даровитост, за да може заради тази нееднаквост да има постоянно движение в човешкия живот. Никой не е виновен за това, че е дошъл с по-големи дарби. Но виновен ще бъде и люто наказан онзи, който не вижда своя дар в неговата истинска мяра, и който не се потруди да оправдае своето съществуване и да извърши своята мисия с това, което му е дадено.
И третия въпрос: за какво съм аз? Това е въпрос за познаването на своята мисия в този свят. Всеки човек идва на този свят с особена мисия. Как мнозина не вярват в това! Всички ние сме Божии посланици и пратеници. Всички!
Коваческата работа е една специална, боговдъхновена мисия, както и дърводелството, и книжарството, и държавничеството. Без ковашката дейност не би имало култура, нито египетска, нито европейска, никаква. Народната мечта е стигнала дотам, да предаде на един от олимпийските богове ковашки занаят. Не е, прочее, угодно на Небето само царуване, съветничество, но и коване на гвоздеи и струговане на дъски и плетене на рогозки. На Страшния съд Бог няма да каже: седни ти, който си носил корона от дясната Ми страна, но ще даде първенство и награда според добре схванатата и извършена мисия на земята.
За съжаление между нас са много онези, които през цялото свое време не успяват да осъзнаят своята мисия. Много са малоумните, които пък се усещат призвани за всички мисии. Много са гордите, които без да работят нито една работа, критикуват всички видове работа. Много търпи Бог единствено от милосърдие, подготвяйки и изпращайки други пратеници и посланици за същата мисия, която е била приготвена за онези и заради тях е пропаднала. Много са надутите и влюбените в себе си, които едва дочакват да им се зададе въпросът: "За какво си ти?" – за да отговорят гласно: "За всичко!"
Много, пре-много са онези, които не знаят нито кои са, нито какви са, нито защо са, а говорят за любов към себе си. Много и пре-много са онези, които не са намерили себе си, но са се обикнали. Те обичат своето въображение, а не себе си. Измамата им е сладка, нея обичат, а не себе си. Много са онези, които правят грънци, а мислят себе си за ваятели. Много са онези, които са станали държавници, а е трябвало да бъдат търговци. Всички те говорят за любов към своите неприятели докато, между другото, все още себе си не обичат, защото не са се познали, нито са намерили най-доброто в себе си. Тяхната любов е лъжлива, защото се отнася до лъжата в тях. Когато грънчарят обича ваятеля в себе си, неговата любов е лъжа.
А когато обича лъжливо себе си, лъжливо обича и своите приятели. А чиято любов е лъжлива към себе си и към приятелите си, неговата любов е два пъти по-лъжлива към неприятелите.
Но не само познанието прави любовта възвишена и свята. Чрез познанието трябва да се стигне до почитта, вторият главен елемент на достойната любов.
Човек трябва да умее да почита себе си и приятелите си. Не може човек да почита злото у себе си; и разбойникът знае, че само доброто е за почитане. Все пак не може човек да почита доброто в себе си, ако не е осъзнал какво е, и къде у него се намира то. Познанието е основа за почитта.
Из "Над греха и смъртта", превод Деница Георгиева Ганчева
Източник: pravoslavieto.com
