Когато животът е най-добрият сценарист ...
(Jerome in about 1889)
Всъщност не издигаме ли плътската любов на по-висок пиедестал, отколкото тя заслужава?
Това е една благородна страст наистина, но не е най-благородната. Има и друга, по-дълбока любов, до която тази е само като мъждукаща лампа, осветяваща къщурката, сравнена с лунния светлик, къпещ планините и долините. Ще ви разправя една пиеса – действуващите лица бяха две жени, – която наблюдавах веднъж „на живо“. Те бяха приятелки от детинство, докато изведнъж ги раздели обичайната пречка – един мъж. Слабоволно, красиво същество, недостойно да спреш дори за миг мисълта си на него; но жените обичат недостойното; ако не го обичаха, нямаше да съществува проблемът за пренаселеността. И злата съдба отреди те двете да се скарат за този жалък индивид.
Съперничеството им изкара на бял свят всичко най-лошо в тях. Погрешно е да се мисли, че любовта само облагородява; тя може и да принизява. Те се бореха безчестно и подло за една, както всеки страничен наблюдател би забелязал, незначителна награда. Губещият без съжаление трябваше да остави на победителя жалката слава, постигната по нечестен път. Но първичните, груби, примитивни страсти се бяха разбушували у тези две жени – и сватбените камбани отбелязаха края само на първото действие. Краят на второто лесно би могъл да се отгатне. То би завършило в съдебната палата, ако изоставената съпруга не бе решила, че по-добре ще си отмъсти чрез мълчание.
В третото действие – след един промеждутък от само осемнадесет месеца – мъжът умря – първото щастливо за него събитие в цялата пиеса. Положението му трябва да е било доста неприятно и неспокойно още от самото начало. Независимо от слабохарактерността му човек не може да не изпита известно съжаление към него – примесено с насмешка, разбира се. Драмите на живота се делят на две – фарсове и трагедии – в зависимост от прищявката на зрителя. Актьорите обаче неизменно ги изпълняват като трагедии. Впрочем може би именно така трябва да се играе един фарс.
И така добродетелта възтържествува, а порочността бе наказана и човек би могъл да си тръпне, без да догледа безинтересната, банална история, ако не беше четвъртото действие, в което измамената жена отива при онази, която някога тя е измамила, за да измоли опрощение. Може да прозвучи странно, но те намериха някогашната си обич непроменена. Дълго време бяха стояли разделени и сега им беше приятно да си хванат отново другарски ръцете. Тъй като и двете бяха самотни, решиха да живеят заедно. Тези, които ги познаваха добре по онова време, говорят, че те заживели чудесно, изпълнени със състрадание и любов една към друга.
Не твърдя, че една такава история се среща всеки ден, но съм убеден, че тя е по-правдоподобна, отколкото светът предполага. Понякога мъжът се чувствува по-добре без жената, както и жената – без мъжа.
От: „Празни мисли на един празен човек”, Джеръм К. Джеръм, изд. Народна култура
Снимка: Jerome in about 1889, en.wikipedia.org
