Какъв е българинът? На този въпрос отговаря Кирил Христов в студията си, написана през 1930 г. и публикувана в сп. „Родина” през 1939 г. Споделяме част от нея. 
…Без да влизам в по-големи подробности относно расата и без да прокарвам паралели между българина и неговите съседи, ще пристъпя към някои черти от характера на Човека, принадлежащ към моя народ такъв, какъвто го виждам днес.
Едно от качествата на българина, което най-много се хвърля в очи, е издръжливостта му. Не съм виждал другаде селяни с такава повишена физическа издръжливост. Там, където един чужденец се труди по осем, най-много по десет часа, българинът работи по шестнадесет и повече. Ден и нощ. И при все това, понеже не си цени високо труда, той, въпреки своето по-голямо напрежение, продава по-евтино. За тая си добродетел в някои страни е ненавиждан от местните и преследван от властите. Тази българска физическа издръжливост пролича най-много през войните.
Смятат и чужди, и наши, българина за много консервативен. Но това не е недостатък! Защото, ако не беше консервативен, отдавна щеше да загуби своя език, останал пет века без книга, и щеше да изчезне като народ. И тъкмо защото е консервативен, той е запазил своята самобитност. А какво е народ без свои самобитни, неповторими у други народи черти? Бледо копие на някой друг. Такъв народ не може да се развива в потока на своите традиции и няма бъдеще. И в това отношение българската интелигенция, която тъй лесно възприема чуждото и то главно незначителното, вредното – нерядко играе антинационална роля.
Българинът бил пестелив и скъперник. Пестелив да, но не и скъперник. Иначе нямаше да гощава госта си така, както само на Коледа или Великден яде. При все това той наистина е пестелив. Защото във всяко левче вижда късче свобода. А той нищо не обича така дълбоко като свободата.
Нашият човек е лош търговец. Но то му прави чест. Той не принадлежи към оная категория люде, сред които се е загубила мярката, кое човек може да отработи и кое да спечели с хитрост. Казват, че българинът нямал организаторски талант. Казват го обикновено представители на народи, които са получили почти всичко наготово. Но как могат да се обяснят огромните ни постижения в първите няколко десетилетия след Освобождението, ако действително нямахме организаторски дарби?
В една посока българинът много обича сам да се подценява: че му липсва достатъчно воля. Инат имал, но воля не. Безсмислица. Инатът може да е некултивирана воля, но все пак е воля, при това в най-голяма степен. Отправен към важен обект, той е зидаща стихия. Не е случаен изразът: „Българин! С главата си стена пробива!”. Ето това е вярното.
Българинът е скептик, дори черногледец. Вярно е. Но всеки, дълго робувал народ, е такъв. Въпросът е, дали то е слабост или сила. В края на краищата лековерният е винаги измаменият, разочарованият. Скептикът е реалният човек. Но тая склонност на духа има и едно измерение, от което българският живот (особено културният) много е страдал. Защото българинът не вярва на своите избрани люде, на онези, които дават смисъл на обществото. Впрочем, свързано със
Скептицизма на българина е и едно друго негово качество – липсата на експанзивност.
Някои чужденци смятат българина за твърде приземен човек с дух, неспособен за полет. Последното е или съзнателна клевета или чудовищно неразбиране. Защото обичта на българина към земята е една от най-хубавите форми на обичта към свободата. А ако устремът към свобода не е полет, аз не зная, кое е полет. Един народ без полет не е способен на такива чудеса от храброст и преклонение пред героичното, с каквито изобилства българската история.
Струва ми се също, че българският народ е може би единственият в Европа, у който с такава строгост и с всички средства си пази семейната чест. Не говоря за интелигенцията, а именно за народа. Неслучайно българският войник е единственият, който не е изнасилвал жени през отминалите войни.
Българинът не дава две пари за чувството си за хумор. Макар че го има в прекомерно изобилие, но в него се усеща и тъгата на днешния ни ден и на вековното печално минало.
Не ще и съмнение, че още много може да се каже за българина. И нашият, като всеки народ, си има и негативните страни. Важното при българския обаче е, че положителното е толкова много и така съществено, щото може да се говори само за него, без да се налага да напомняме и усилваме отрицателните му прояви (грубост, завист и т.н.) с надеждата, че с напредъка на народната култура те постепенно ще изчезнат.
* Портрет на Кирил Христов, artgallerystz.com