Из „Старите и сегашни българи” | Юрий ВЕНЕЛИН
Роден през 1802 г. в село Тибава, днешна Украйна, Юрий Венелин (псевдоним на Георги Хуца) е славист, българист, фолклорист и етнограф, който през 1830 г. работи в българските земи, командирован от Руската академия в Санкт-Петербург. Посещава градовете Варна, Каварна, Силистра и други, записва редица народни песни и умотворения, като се запознава непосредствено с някои особености на българския език. През 1836 г. установява контакти с доайена на българската емиграция в Одеса Васил Априлов, с когото води оживена кореспонденция. Той убеждава Априлов да събира и съхранява песенния български фолклор. През този период Венелин изследва нашия фолклор, етнография и език, а тези негови проучвания намират място в по-късните му трудове.
Юрий Венелин е автор на съчинението „Старите и сегашни българи” (в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите), издадено в 3 тома през 1829-1841 г. Книгата „Критически изследвания за българската история” е публикувана посмъртно (с известни съкращения) през 1849 г.
Юрий Венелин (1802-1839)
Из „Старите и сегашни българи”
Известно е, че голям брой българи са се заселили в разни окръзи на Южна Русия и Бесарабия. Значителна част от населението на многолюдния град Кишинев се състои от балкански пришелци, които заемат една част от града, наричана България. В Молдавия, Влашко и Трансилвания има пръснати много български семейства.
От това се вижда, че българите в Европа по брой надминават турците, още повече гърците, тъй че поради превъзходството им можем да ги признаем за господствуващ народ в Европейска Турция. Тук ще отбележим причината, поради която при такава численост на българския народ името на България е ограничено само за пределите на страната, известна и сега под това име. То е, защото предимно в тая страна българите са били самостойни. Румелия (или Тракия) и Македония, които почти всякога са принадлежали на империята, ако и да са били населени с българи, не са могли да бъдат наречени с такова име, което не е принадлежало на тая държава. Изобщо, и българите от империята, и самите гърци, са се наричали римляни (ромеи).
Не по-малко значителен е броят на българите и в сравнение с другите славянски народи. Те и сега са по-многочислени от сърби, хървати, поляци и дори чехи, с изключение на русите. Ако тоя народ не бе претърпял значителни загуби от дълготрайното желязно иго, от убийствената политика на портата и от чумата, ако той народ останеше и досега да господствува във всички земи, обитавани от него, то сигурно може да се предположи, че сега би могъл да бъде тъй многоброен, тъй колосален, колкото е и руският. Ето това схващане трябва да ни предпазва от лоши предположения относно живота на тоя народ в отдавна минали времена.
…
Докато европейските публицисти и човеколюбивите политици охкаха над съдбата на гърците, докато вселенските хвърчащи листчета са изпъстрени с името на фанариотите, сулотите, судринотите, елините и пр.; докато всяка политическа глава не забравя да разсъждава дали трябва или не трябва да се възроди византийският орел, българите не се и споменаваха, дори нито един славянин не е ридал над тялото на убития лъв. Защо е тъй? Неговото огромно туловище е захвърлено в балканските, македонски и румелийски гори. Там се храни с него двурого чудовище, излязло от пустините на Арабия; а перата на орела са разнесени от вятъра по белия свят.
Тъй падането на царството на българите стана причина те да бъдат съвсем забравени.
…
Допустимо е поради незнание и нехайство чужденците малко да се занимават с българите, но толкова по-непростително е за нас да забравим ония, от чиито ръце получихме кръщение, които ни научиха да пишем и четем, на чийто роден език се извършва нашето богослужение, на чийто език, в по-голямата си част, пишехме до времето на Ломоносов, чийто произход е свързан с неразривни връзки с произхода на руския народ и пр.
Снимка: Юрий Венелин (1802-1839), bg.wikipedia.org