„И какво ни остава? Какво ни остава?
Само днешното време, само днешната слава.”
През 1981 г. Валери Петров пише пиесата „Театър, любов моя!” специално за големите актриси Таня Масалитинова и Славка Славова. Постановката на режисьора Младен Киселов в Театър 199 остава в историята като едно от най-красивите обяснения в любов към театъра.
За театъра като живот и за живота като спектакъл, с думите на обичания поет, драматург, сценарист и преводач Валери Петров.
(Снимка: Иво Хаджимишев)
♥
Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?
Какво е театърът, какво е актьорът?
Защо сме създадени от Господ такива
откак свят светува с душа завистлива?
И лоша такава, и злобна такава,
че не само не можем да живеем без слава,
но когато до теб тя и друг осияе,
то за тебе, за тебе ден черен това е…
Но ний сме и други и е толкова сладко,
макар и за кратко, и макар да е рядко
когато нечакана, необяснима
великата тръпка в миг те обзима –
такава чудесна, такава гореща,
че издига и теб и партньора отсреща
високо нагоре, високо там, дето
сте само вий двама и Бог, и небето…
Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?
Две души едновременно живеят в актьора.
А когато актьорът е не актьор, а актриса,
душите в него трийсет и три са.
А животът ни блъска, а животът ни мачка
и всеизвестни стават оная глупачка
или оня бездарник… Но кой ти разбира,
и си вдига палатките, и върви панаира…
И тази заплашва, и онази се моли,
и са толкова малко приличните роли,
и си скубем косите, но, Боже, прости ни,
нали често се случва да играем слугини…
Но ние играем и крале, и кралици,
субретки, герои, злодеи, смешници.
Една друга перука, малко нещо във грима
и след миг лейди Макбет неочаквано взима
лика на Офелия, чертите на Нора…
Какво сме ний, хора? Навярно сме хора
и святост, и низост сърцето ни крие,
защото сме всичко, което сте вие…
Какво сме ний, хора? Обяснете ни, моля,
или тази е нашата единствена роля
и светла, и тъмна – коронната тая,
която без паузи играем до края.
Тази роля – актьор, да, актьори, додето
се пръсне най-сетне и стихне сърцето.
И букетите где са? И прегръдките – где са?
Завеса, завеса, по-бързо, завеса!…
И завесите падат, и фургонът олеква,
и ликът ни бледнее, гласът ни отеква
и нима, Боже мой, би могъл да опази
механичният запис онзи поглед,
онази едва доловима въздишка, която
сърцата вдигала като пърхащо ято
във викове „Браво!“, във викове „Браво!“
и пляскащи длани…
Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?
Две души едновременно живеят в актьора.
А когато актьорът е не актьор, а актриса,
душите в него триста трийсет и три са!…
И не само нетрайно е туй наше изкуство,
Но усещаме тайно,
че от мода излизат прически, костюми,
и не само костюми, но и жестове, думи.
И това ни подсказва, че както са смешни
актьорите вчерашни в очите ни днешни,
тъй и ние с нашто изкуство, уж вечно,
смях ще будим във време съвсем недалечно.
И какво ни остава? Какво ни остава?
Само днешното време, само днешната слава.
Еднодневки сме ний и не ни се сърдете,
че в борби задкулисни умът ни зает е.
Когато кракът ни само стъпи на сцена,
душата ни става изведнъж просветлена,
възвишена, прозрачна, звънтяща в простора
и способна да прави от хората хора…
От: „Театър, любов моя“
Снимка: Иво Хаджимишев
