„И какво ни остава? Какво ни остава?
Само днешното време, само днешната слава.”

През 1981 г. Валери Петров пише пиесата „Театър, любов моя!” специално за големите актриси Таня Масалитинова и Славка Славова. Постановката на режисьора Младен Киселов в Театър 199 остава в историята като едно от най-красивите обяснения в любов към театъра. 

За театъра като живот и за живота като спектакъл, с думите на обичания поет, драматург, сценарист и преводач Валери Петров. 

(Снимка: Иво Хаджимишев)

Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?

Какво е театърът, какво е актьорът?

Защо сме създадени от Господ такива

откак свят светува с душа завистлива?

И лоша такава, и злобна такава,

че не само не можем да живеем без слава,

но когато до теб тя и друг осияе,

то за тебе, за тебе ден черен това е…

Но ний сме и други и е толкова сладко,

макар и за кратко, и макар да е рядко

когато нечакана, необяснима

великата тръпка в миг те обзима –

такава чудесна, такава гореща,

че издига и теб и партньора отсреща

високо нагоре, високо там, дето

сте само вий двама и Бог, и небето…

Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?

Две души едновременно живеят в актьора.

А когато актьорът е не актьор, а актриса,

душите в него трийсет и три са.

А животът ни блъска, а животът ни мачка

и всеизвестни стават оная глупачка

или оня бездарник… Но кой ти разбира, 

и си вдига палатките, и върви панаира…

И тази заплашва, и онази се моли,

и са толкова малко приличните роли,

и си скубем косите, но, Боже, прости ни,

нали често се случва да играем слугини…

Но ние играем и крале, и кралици,

субретки, герои, злодеи, смешници.

Една друга перука, малко нещо във грима

и след миг лейди Макбет неочаквано взима

лика на Офелия, чертите на Нора…

Какво сме ний, хора? Навярно сме хора

и святост, и низост сърцето ни крие,

защото сме всичко, което сте вие…

Какво сме ний, хора? Обяснете ни, моля,

или тази е нашата единствена роля

и светла, и тъмна – коронната тая,

която без паузи играем до края.

Тази роля – актьор, да, актьори, додето

се пръсне най-сетне и стихне сърцето.

И букетите где са? И прегръдките – где са?

Завеса, завеса, по-бързо, завеса!…

И завесите падат, и фургонът олеква,

и ликът ни бледнее, гласът ни отеква

и нима, Боже мой, би могъл да опази

механичният запис онзи поглед,

онази едва доловима въздишка, която

сърцата вдигала като пърхащо ято

във викове „Браво!“, във викове „Браво!“

и пляскащи длани…

Какво сме ний, хора? Какви сме ний, хора?

Две души едновременно живеят в актьора.

А когато актьорът е не актьор, а актриса,

душите в него триста трийсет и три са!…

И не само нетрайно е туй наше изкуство,

Но усещаме тайно, 

че от мода излизат прически, костюми,

и не само костюми, но и жестове, думи.

И това ни подсказва, че както са смешни

актьорите вчерашни в очите ни днешни,

тъй и ние с нашто изкуство, уж вечно,

смях ще будим във време съвсем недалечно.

И какво ни остава? Какво ни остава?

Само днешното време, само днешната слава.

Еднодневки сме ний и не ни се сърдете,

че в борби задкулисни умът ни зает е.

Когато кракът ни само стъпи на сцена,

душата ни става изведнъж просветлена,

възвишена, прозрачна, звънтяща в простора

и способна да прави от хората хора…

От: „Театър, любов моя“
Снимка: Иво Хаджимишев