Жена с дете на скута ♥ Поети от цял свят за майката

В „Жена с дете на скута”, Венцеслав КОНСТАНТИНОВ събира най-нежния букет от думи, посветен на майката. Плутарх, Омир и Сафо, Гьоте, Данте, Евтушенко, Есенин, Вознесенски, Емили Дикинсън, Славейков, Ботев, Вазов – за извечния символ на нравствено съвършенство.

„Женска чест - да бъде майка
а от майка свят се почва!”
Пенчо СЛАВЕЙКОВ, „На острова на блажените”

(Дечко Узунов, Майка, 1922)

Първото слово, което несъзнателно изричаме в живота си, е „мама”. Тези „две срички ласкави и първи” са древни като самия човешки род. Думата е преминала почти непроменена през различни епохи, съхранила се е едва ли не във всички езици. На старогръцки и латински „mamma” е означение за майчината гръд. С това примлясващо звукосъчетание човешките рожби открай време дирят сладостта на майчиното мляко. Така в шеста песен на „Илиада” шлемовеецът Хектор полага детето си в белите ръце на Андромаха и то веднага се притиска към „уханните пазви” на своята майка. Този прастар жест, подобно на думата, е прекосил хилядолетията непроменен. Той непрекъснато ни напомня колко отскоро живеем на тая земя. „Най-сигурното убежище е майчината гръд”, казва Флориан. Защото майката не само създава живота - тя го и съхранява. По това „всички майки си приличат - и сърцата им са еднакви” (Вапцаров); погледът на майката „лекува като жива вода” (Ленсайни Каба); тя „като тръни изтръгва от сърцето ножовете на страданието” (Ами Каройи); тя е „утеха свидна и сияние на тоя свят” (Сергей Есенин). Затова е сладка майчината люлчина песен, затова и в миг на смъртна опасност човек зове майка си.

Майката е първа и последна закрилница на сина си, но тя е също тъй негова първа и последна любима. Мъжът несъзнателно дири в жената свидния образ на майка си. Защото „само майките са винаги истински”, по думите на Евтушенко. Майката тайно се свежда над сина си в съня му и тогава нейната побеляла коса му се струва „по-лъскава от злато”, той съзерцава „сиянието на нейното лице”, благоговее пред „блясъка на очите й”, за него тя е „роза неувяхваща”, „пастирка на разпиляно имане”, и сякаш времето спира завинаги върху „златния бряг на есента”. Толкова нежни думи, колкото са изричани за майката, не са казвани за любимата.

Майчината същност е любовта към детето. Тази любов е всеотдайна и всеопрощаваща, лишена от корист и съображения. Независимо дали рожбата й е добра или зла, смела или страхлива, прекрасна или грозна - майката я обича повече от себе си. Майчиното сърце е вселюбящо като в баладите на Жан Ришпен и Пенчо Славейков. Велика е майчината радост - както пее Сафо, - но още по-велика е майчината скръб при гибелта на детето. Всяка майка - бедна или богата, древна или съвременна, бледолика или цветнокожа - е една Церера, която дири отвлечената в ада своя рожба; всяка майка е една Омирова Хекуба, когато синът й падне, повален от вражеска ръка; всяка майка е една митическа Ниоба, която се превръща в плачещ камък, щом загуби децата си.

Майката е извечен символ на нравственото съвършенство. Нейният образ е като икона, която облагородява помислите и делата ни, озарява с непомръкваща светлина дните ни. Докато накрая сама се превърне в дете на децата си, дирещо опора и закрила – „ти си детето ми, мамо, мойто дете изоставено”, казва Вознесенски. Така житейският кръг се затваря: изпълнили докрай предназначението си на този свят, майките се готвят за завръщане в Небитието и „слънцето предпазливо надвесва над тях своята огнена брадва” (Александър Геров).

Чрез утробата си, излязла от друга утроба, която на свой ред е родена от женска утроба, и така до безкрая, майката чисто физически е свързана с началата на съществуването. Пак чрез раждащата си утроба тя е частица и от най-далечното бъдеще на човешкия род. Затова е Прамайка, но и Всемайка, „ядка на Всемира” (Верфел), вечно битие. „По-нежна майка няма от Природата”, казва Емили Дикинсън. Ето защо планетата, която обитаваме и която е кърмилница на човешкия живот, наричаме Майка Земя, а страната, където сме родени и израсли, зовем Майка Родина...

Темата за майката е една от най-старите в световната поезия. Но различните епохи и народи са я представяли различно.

За класическата древност майката съществува единствени чрез децата си - най-често я виждаме като създателка на син герой. Хекуба живее в литературата не като личност, а само като символ - чрез скръбта си по загиналия Хектор. Даная се извисява чрез грижите си за Персей. Ниоба е станала нарицателно поради страданието си за избитите синове и дъщери. Така и римляните - според Плутарх - издигнали бронзов бюст на благородната Корнелия, но не намерили по-добри думи за нея освен надписа: „Майка на Гракхите.”

Християнският култ към Богородица също отнема много от самостойния облик на майката, от нейната човешка индивидуалност. Но затова пък любящото й сърце е въздигнато до божествена същност. Скърбящата майка е преизпълнена с милосърдие към всички страдащи в „долината на сълзите”, към нея се отправят копнежите за изкупление. Защото поради непорочността си Дева Мария обладава „божествената магия” да обезсилва злодеянията на Сатаната. В старата византийска легенда за Теофил, отрекъл се от бога и сключил договор с дявола, божията майка издейства опрощаването му и спасява душата му от вечните мъки. Също и в апокрифа ”Ходене на Богородица по мъките” пак светата Майка е застъпница за грешните пред Бога. А майката на поета Вийон моли Богородица „да каже на сина си да й прости всяка кривина”. За средновековния и ренесансовия човек, та чак до нашия съвременник, Мадоната е извор на надежда за всички „смъртни твари”, всеблаг ангел на спасението и закрилата. В своята „Молитва към Богородица” Данте възвестява: „В утробата ти любовта засвети!” Така божията майка е неотделима от представата за действителната грижовна и любяща човешка майка, възпявана още в песните на трубадурите и минезингерите.

Поетите от епохата на Класицизма и Просвещението възприемат отношението на древните към майката - родителка на велики синове. Затова и Гьоте засвидетелства към създателката си не любов, а „нежна почит”. Едва романтиците дават свободен израз на чувствата си към майката като личност, свързват образа й с конкретната социална действителност и историческите събития. Ако някога поетите са виждали в Мадоната истинската майка, сега в майката започват да виждат Мадона. Тя е достойна за възвеличаване, защото също страда - но вече от общественото зло, от религиозното лицемерие, от мизерията и ужасите на войната.

Това обогатяване и „очовечаване” на майчиния образ продължава до наши дни. Мадоната на Йозеф Хора е работническа майка, чийто син „ще слезе в града с евангелието на бунта на уста”, за да възвести справедливост. Майката става съратник на сина борец - тя трябва „да му предаде гордостта на предтечите”(Сенгор); тя „подпира с длани планините, за да стои изправен той” (Вретакос); тя му е дарила своето сърце и то „бие от омраза към врага” (Веселин Андреев). Шведският поет Ерик Линдегрен я нарича „космическа майка” и я заклина да облекчи неспокойната му съвест; чехословашкият поет Мирослав Флориан възпява чакащите майки на космонавтите, а за поетесата от Никарагуа Джоконда Бели днешната майка „ходи рошава и пее песни на протеста”.

Темата за майката не е застъпена еднакво в литературите на различните народи. Най-голямо място тя заема като че в славянската поезия, по-слабо присъства в поезията на романските нации, а най-рядко ще я срещнем в англосаксонската и скандинавската литература. Източната лирика - от древността до днес - почти неизменно търси в майката и майчинството художествен мотив за изобразяване на житейската тайна, неразгадаността на съществуването. Но темата за майката се проявява особено силно в българската поезия. Именно тук срещаме неочаквано ярки творби, които се нареждат до най-високите образци в световната литература.

За българския поет майката е преди всичко СВЕТИНЯ. Още през XIV век Йоан Кукузел сътворява химн по плача и риданията на майка си и го нарича „Полиелей на българката”. Столетие по-късно Димитър Кантакузин в своята „Молитва към Богородица” възвисява богочовешката майка с думите: „Нямам друга надежда освен теб... Ти си светлина за омрачените ми очи, ти си радост за моето сърце.” Същия възглас отправя „майце си” и Христо Ботев: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра.” Иван Вазов изпитва синовна благодарност не само заради получения от майката живот, но и за непрестанната духовна и нравствена подкрепа: „Ти и човека в мен създаде - ти два пъти ми майка беше!” Това дълбоко преклонение пред „вечната и святата”, която ни е създала и отгледала, която ни е посочила пътя в живота и при която в часове на страдание и обезвереност, „когато вечерта смирено гасне”, можем да намерим утеха и пристан, сродява българските поети от всички епохи и поколения. Вече столетия наред българският поет целува „ръцете чакащи на мама”.

Из: „Докосвам тихо пак ръката ти. Поети от цял свят за майката”, съставител и редактор Венцеслав Константинов, изд. Профиздат, София, 1989
Картина: Дечко Узунов, Майка, 1922, sghg.bg

5310 Преглеждания