Десислава Каменова е възпитаник на ПМГ „Екзарх Антим I“ - гр. Видин. Завършва право през 2001 година в УНСС - град София и оттогава работи като адвокат на свободна практика. От 2007 година е и медиатор, а в момента е докторант в катедра „Реторика“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, направление „Невербална комуникация“. Писането е най-голямото предизвикателство до сега, а настоящите разкази от книгата „Лукиана“ (ИК Труд) са изпълнение на едно новогодишно обещание, дадено към самата себе си преди осем години - да споделя повече с другите. Надява се, че всеки прочел книжката, ще намери поне малко смисъл в написаното. Дълбоко вярва, че ученето е път към себе си, другите и света.
(Десислава Каменова, фотограф - Виолета Апостолова)
ОБИЧАМ
Обичам да си купувам цветя. Обичам да пия кафе сама. Обичам да се разхождам сама. Обичам да слушам музика сама. Обичам да пиша, когато съм сама. Не винаги сама.
Отворих очи. Видях, че днес е днес, вчера е било вчера и утре ще е утре. Чух от дълбините на душата си, че има само днес. Не го чух, а излъгах. Написаното е навсякъде, накъдето се обърнеш - в рекламните послания; в очите на минаващите хора; във вятъра, който играе с косата ми; в глътката вода; в очите на детето до мен. То направо ще ти извади очите, набива се на очи и личи от сто километра. Очите ни са замъглени от суетата, рутина и някой индивид, забравил да остави лошото в себе си на тихо, иска да го покаже на всеки.
Трябваше да пиша за любов. Всъщност аз пиша за нея. „Тя” е „Аз” и това е началото на всичко друго. Осъзнат егоизъм, нешлифован диамант, жило на пчела, гривата на лъв и какво ли още не. Когато ме няма мен, моята любов ще си отиде с мен. Няма да мога да я завещая на децата си, нали? Децата на свой ред ще откриват всичките й форми и проявления в собствения си живот, който няма общо с нашия. Ако съм обичала, обичам или ще обичам - си е мое чувство, независимо от това дали е споделено или не. Това си остава лично преживяване, което не можеш да извадиш като стара рокля и да я сравниш с тази на приятелката си.
Да погледнем на любовта и от тази страна - като най-егоистичното и лично чувство. Онова фанатично, животинско, божествено и демонично животинче, което се разхожда под кожата ни. Музика. Автогол. Пълен блокаж. Паднала батерия. Уртикария. Божествена лудост. Триглав змей. Медуза от древногръцката митология. Триумфален марш. Римската империя. Пожарът в Рим, причинен от Нерон. Хитлер в тялото ти. Амброзия. Мъркаща котка. Свенлив поглед на тийнейджърка. Руменината по бузите на младежа, който говори с девойката от предходното изречение. Преяждане. Студена вода в лятна нощ. Първомайски парад. Студен душ.
Няма край тази любов, нали? Да я оставим да си почива, днес все пак има празник. Честит празник на всички видове любов, които са се родили и ще се родят в сърцата ни! Тя заслужава!
...
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
В душата му беше тихо. Тихо като в църква. Дълго беше пътувал и много, което го правеше още по-привързан към дома. Остави куфара си пред вратата. Остана няколко секунди, без да прави нищо. Стоеше пред собствената си врата и за първи път се чувстваше малко като чужденец. Чужденец в собствената си страна и пред собствената си врата. Това отчасти се дължеше на липсата на прогрес в делата му. Осъзнаваше, че задачата, която си е поставил е трудна и ефектът от неуморната му работа ще се усети, когато той, може би, няма да е вече жив.
Това е една от чертите на доблестните мъже - не искат слава, не чакат почести и вярват, че делата им ще доведат до добруването на повече хора, когато тях няма да ги има. Имаше и една друга причина - посвоему приличаше на Дон Кихот, а и обичаше неизлечимо мечтите си. Спомняше се си с радост, как баща му го пращаше на кратки екскурзии в града и след това трябваше да разказва какво му е направило впечатление. Не осъзнаваше, че това може да бъде и проклятие. Проклятието да си толкова съзерцателен и наблюдателен, че светът да е една голяма рана, която пари в теб - всеки път, когато виждаш несправедливост или човешко нещастие. Дали тези, които бяха лишени от природата или от съзерцателност, не живееха по-добре? Този въпрос не си го задаваше, а само донякъде им съчувстваше - те не бяха виновни. Дълбоката религиозност също му беше чужда. Беше дете, родено от любовта към две религии, а неговите религии бяха Музиката, Виното и Любовта. В по-късните години щеше да се упреква за това, че не беше дарил с чара си една - единствена жена, а беше флиртувал с толкова много. Можеше и да осъзнава, че любовта му е невъзможна спътница, защото твърде много пътуваше. Трябваше да спре, а все още не можеш. Имаше много тревоги в душата му, които не му позволяваха това. Имаше мисия - да помогне на повече хора. Кой би разбрал това и кой би се съгласил да го дели с една кауза, с една цяла страна?
В съвременния свят героите са самотни. Няма ги придворните, които да чакат господаря си да се завърне от битка. Няма ги благородните дами, които шият тихо пред камината и чакат своя любим. Има твърде много загубени души, които чакат и те не знаят какво. Има твърде много бедност и богатство, което се вижда. Има твърде много средства за комуникация, но твърде малко време за това. Всички си говорят, твърде често и много, но не се чуват. Обичаме родината си, ако е богата и силна, и я напускаме, когато попадне на лоши управници. Страхуваме се от всичко и всички, а не се вглеждаме в себе си. Връщаме се и оставаме за малко, за да не осъзнаем колко много имаме да наваксваме в обикновените и прозаични неща, които изпълват живота.
Животът е и проза и това е вечността, която не оценяваме. Тичаме след вятърни мелници, а някъде някой се моли да застанем на неговата врата и да му се усмихнем. Та нали ще направим света едно по-добро място, когато намерим тази врата, на която ни очакват като сбъдната мечта? Да намериш дома си, това е задачата, която седи пред всеки от нас. Това е една къща, една душа или едни очи - изберете си сами.
(„Лукиана“, фотограф - Виолета Апостолова)
(„Лукиана“, фотограф - Виолета Апостолова)
(„Лукиана“, фотограф - Виолета Апостолова)
(„Лукиана“, фотограф - Виолета Апостолова)
(Виолета Апостолова - Лети, фотограф)
Виолета Апостолова работи в областта на фотографията, изящната и приложна графика, живописта. Тя е магистър по Семиотика на изобразителното изкуство, Катедра „Визуални изкуства“, СУ „Св. Климент Охридски“ - 2012 г. В момента е докторант по „Методика на изобразителното изкуство“ в същия университет. Участва в различни европейски международни проекти и изложби, както и награди в областта на графиката. Нейни творби са сред изложби в Мадрид, Испания, Халапа, Мексико, Будапеща, Унгария, Виена, Австрия и др. Автор на корицата и снимките в сборника от къси разкази „Лукиана“ .
Избрано от „Лукиана“, Десислава Каменова, ИК Труд
Текст и снимки: споделени с любезното съдействие на Десислава Каменова