Докато те е срам от постъпките ти, които знаеш само ти - значи душата ти е още жива ♥ Станка ПЕНЧЕВА

Някои хора ми приличат на дом с широко разтворени врати: всеки влиза-излиза когато си иска, посрещат го радушно, изпращат го без тъга. Дори – без да са запомнили лицето или името му. 

Тогава си пожелавам дом, на чиято врата дълго да тропам, докато ми отворят – ала после да ми се стори, че там са чакали именно мен, единствено мен. И да не ме пуснат да си отида.

***

Истински добри са ония твои постъпки, за които никой никога не е узнал. Добре ще е и ти да ги забравиш.

Никому не ще разкажеш и за най-лошите – те са твоят таен срам, невидими злокачествени образувания, с които паметта ти се бори цял живот. Опитваш се да ги изрежеш, ако може, пък дори и с живо месо около тях… Не бой се: докато те е срам от постъпките ти, които знаеш само ти – значи душата ти е още жива.

***

Друг път си мисля: а може главен белег на остаряването да е равнодушието към другите, затварянето в себе си. Сякаш стопанинът на голям дом, като не може вече да го подържа, е заковал главните врати, спуснал е завесите и заключил повечето стаи, като си е оставил за обитаване само една – сравнително топла и подредена. Не обича гости, понякога само сяда до прозореца и наднича през прашното перде, колкото да се възмути от шума, суетенето, гръмогласието и безсрамието на света отвън…

Познавах някои големи жени, които инстинктивно разбираха всичко това. И до сетния си ден те поддържаха старателно дома на душата си, те си знаеха на каква цена. Бляскавите му светлини загасяваше накрая смъртта. Едната от тях бе казала: „…да не оставя нищо за смъртта, когато дойде!”

От: „Тук съм” том 2, Станка Пенчева, ИК Жанет 45
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg

30203 Преглеждания