Един от парадоксите в българския характер, намерил място в забележителното изследване на Марко Семов и книгата му „Българска народопсихология”
Тази „велика” жизнена концепция се приписва на шопите, но тя е дълбоко българска. Шопът просто се е оказал великият публицист на българската нация и в едно изречение е изрекъл един от най-същностните парадокси на българския характер.
Едва ли има чужденец, който ще схване дълбоката философска и жизнена същност на това прозрение. Дори и Тофлър да е, дори някой от най-големите неокантианци.
Защо ще се блъскаш, скъпи сънароднико? Кое кара душата ти да се обвие в такова ненаситно желание да отмъщава, да мачка, да троши.
Някога Антон Страшимиров казваше: „надъхаме ли се с омраза срещу някого…”
А ние българите имаме сили, имаме и институции, срещу които винаги сме надъхани. Имаме си няколко силни омрази, пред които не се спираме. Най-първо място държи държавата. Нея мразим искрено от веки веков и й отмъщаваме както и с каквото можем. Държавата – това за нас са редът, това са законите, това са кметът и пъдарят, разсилният, това е данъчният агент, от по-ново време това са партийният секретар и кметът! Уви – тук е и интелигенцията, който „си вади хляба без да си мръдне прсътчето”. Но с неголеми изключения, сила никога не е стигала на българина да се изправи и като мъж – открито и мъжествено – да стори онова, което смята че трябва да стори…
Защото нашата сила е в тъмното. В ударите под масата. В празния трамвай!
Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа все по към ниското. Ние не умеем да се учим от първенците си – затова най-често размахваме националните си недостатъци по-високо от националните си добродетели.
Имаме Левски – колко много ни занимава въпросът точно кога, точно как, точно кой го е предал? Ако беше французин, Франция на нокти щеше да проходи, но да скрие този срам не само от света, но преди всичко от самата себе си. Британците щяха да заключат подобен позор в най-мрачните подземия на Тауър. Руснаците щяха да го превърнат в красива легенда…
А ние непрекъснато си внушаваме, че сме народ от предатели. И като си внушаваме, че сме такива, то се знае – щем не щем ставаме жертва на подобни внушения. Ние не умеем да гледаме върховете си, красотата стои далеч от очите ни, радостта от нашето си е винаги загърбена с възторг през чуждото.
Пред такива болезнени самоанализи обикновено си въобразяваме, че сме народ и от храбреци!
Ставали сме и ставаме в историята си храбреци – ала най-често това е когато всички други пътища и мостове към спасението ни са били прекъсвани. Нашата храброст най-често е храбростта на отчаянието. Затова и войниците ни са били винаги храбри, когато оттам нататък е смъртта.
Буров казваше, че бедният човек е зависим. А ние богати били ли сме? И дори онези, които са били богати, са били зависими – те пък от по-богатите. Душата ни не знае състоянието на покоя, тя или се гали в тъпо самодоволство или крои планове за подкреватни битки… Нашите политици почти не познават насладата на собственото решение. Те винаги са били зависими от външни сили и винаги са ги обслужвали. Робът, колкото и да е благодарен на господаря си, никога не го е обичал. Робът се радва на празния трамвай – и ако не му стига смелост да скъса веригите си, които у едно или у друго го обвързват – посяга към седалките. Затова у нас няма йерархия, йерархията означава някой да уважава някого, някой да се подчинява някому. Ние се подчиняваме, но винаги с омраза. Обич с омраза – горещо и студено, сухо и влажно, събрани в една държава като нашата – те водят до празния трамвай.
От: „Българска народопсихология”, Марко Семов, УИ „Св. Климент Охридски”
