Щрихи от един живот
Няма нищо за казване. Ала той и за това не говори. Жена му опитва всичко, за да го накара да си отвори устата – напоследък прибягва дори до скандали, но накрая винаги избухва в сълзи: той не й възразява. Просто стои до прозореца с ръце в джобовете, сякаш обмисля какво да отговори. Безмълвен. Когато най-сетне се обръща, пита я дали вече е нахранила кучето.
От година на година става все по-лошо.
Имат гости. Всички приказват, на никого не прави впечатление, че той, през цялото време зает като домакин, мълчи. Най-често гостите отбелязват: „Прекарахме чудесна вечер!“ Единствено жена му е печална: след като всички са си отишли, тя казва: „По-рано ти имаше свое мнение!“ Той не оспорва. „Та няма ли какво да кажеш?“ Естествено, ако се насили, би могъл да каже нещо; просто му се струва, че вече всичко е казал някога. В най-добрия случай онова, което той говори, интересува другите, но не и него.
На около четиридесет години е, значи още не е стар.
Отначало жена му обяснява всичко с брака им. Та нали има такива случаи – семейства, в които просто вече няма какво да си кажат! Тя тръгва да пътува и прочее, за да освежи брачния живот. Когато подир три или четири седмици се завръща, той я чака на гарата или на летището и й маха с ръка. Взима веднага куфара й, целува я… Ала няма нищо за казване…
Има думи, които той никога не произнася… Знае какво означават, когато ги чува от устата на другите; когато сам ги изрича, не значат нищо, същите тези думи…
При това е адвокат, ръководи организацията на доверените попечители, председател е на съюза на домопритежателите. Затънал е до гуша в работа, върши хиляди досадни неща, но дори от това не се оплаква. Ежедневно се сблъсква с различни хора, с всевъзможни истории. „Защо нищо не разказваш?“ Тогава той включва телевизора. „Ех и ти, с твоя футбол!“
Като малък бе казал веднъж в зоологическата градина, че рибите не могат да говорят, понеже са под водата; иначе имат желание, но…
Хората го обичат. Харесва им неговото безмълвие. Винаги ще се намерят достатъчно други, желаещи да разкажат нещо. Затова най-често е напълно достатъчно да влезе в ролята на слушател. Когато е на гости, той е от хората, които дълго се заседяват, без да забележат, че е станало време за тръгване, и просто тихомълком продължават да си седят… Когато остане сам, също не му идва нищо наум.
Когато жена му каже: „Но ти все пак трябва да мислиш нещо!“, той става, сякаш разговорът е приключил, и излиза да нахрани кучето, което само маха с опашка и гложди кокали, без да го насилва да говори.
Клиентите го ценят заради това, че не изказва какво мисли; за тях е достатъчно да застъпва интересите им.
Неговото хоби: шахматът. На никой шахматист не би дошло наум да запита по време на партия: „За какво мислите в момента?“ Необходимо е само в определеното време да направи следващия си ход, безмълвен като дървените фигурки. Търпение, когато другият обмисля позицията си, невъзмутимо спокойствие и прочее. Той не се чувства притеснен, ако другият ненадейно каже: „Шах!“ На това няма нужда да се отговаря. Затова той е благодарен за всяка изиграна партия, дори и ако след двучасова игра загуби – часове без разговор…
В колата веднага пуска радиото.
Изказват се мнения за Насър и Израел, за трансплантацията на сърца, за Улбрихт и за Щраус, за лечебния ефект на саридона, за списание „Шпигел“, за женското избирателно право в Швейцария, за разни общи познати, за давностния срок на военните престъпления – всеки си има мнение, без това не може: затова жена му казва: „Хайнер е на същото мнение!“, докато той отваря нова бутилка.
Кучето започва да играе все по-важна роля. Разхожда се с него часове наред. Жена му не понася да върви дълго с един мъж, който трябва да употреби усилие, за да промълви веднъж: „Виж там един заек!“ А заприказва ли тя от своя страна, той само слуша и щом дойде ред да й отговори, изведнъж спира: претекст – наслаждава се на природата… Когато се разхожда с кучето, не забелязва, че часове наред не изказва каквото мисли, а когато не мисли нищо, това пък не забелязва кучето.
Ако обича нещо, това са филмите. Заговори ли се обаче за кинотворби, предизвикващи противоречиви мнения, той редовно ги пропуска. Предпочита уестърните.
Само хората, които не го познават, му задават общоприетия въпрос: „А вие как мислите?“ В подобни случаи той отговаря нещо, но би могъл да каже и обратното. Сетне винаги се чувства малко объркан – както някога в училище, когато след отговора му учителят речеше: „Съвсем вярно!“
Напие ли се, започва да говори, и то без да си задава въпроса има ли да каже нещо. На другия ден не си спомня нищо и това го гнети; не знае какво може да е приказвал от девет вечерта до четири сутринта.
Сега и дъщеря му забелязва, че той няма какво да каже. Той е просто баща. Когато го запита нещо, той показва знания в една или друга област, но не му идва нищо друго наум; обяснява й например какво е „идиосинкразия“ (както е в речника), а сетне отново си дава вид на много зает и се залавя с тревокосачката. Когато дъщеря му се затвори вкъщи и скучае, той размишлява какво ли я е натъжило, осведомява се. Позволява й почти всичко. Чете Мао, за да я разбере; после играе с нея на пинг-понг.
Лекарят му е забранил да пуши. Но той не може да остави цигарите сред хора, които очакват от него да каже нещо.
Един ден се озовава в болница. Операция. Наслаждава се на тези три седмици – достатъчно е само да казва, че почти не усеща вече болки, додето посетителят му бъбри за времето, за жегата в града, за развод в познато семейство и прочее.
По-късно нещата не вървят вече и с кучето. Когато му подхвърля шишарка, то не се втурва подире й. Кучето не идва и когато го вика. Забавлява се само…
Един ден, по повод на някакво официално тържество, трябва да произнесе реч от името на управителния съвет. Справя се отлично, говори не без чувство за хумор пред двете кинокамери. Когато се вижда по телевизията, сам намира, че приказва много добре. Така все още върви: стига да не трябва да казва какво мисли.
Когато е сам вкъщи, случва се неочаквано да се озове в кухнята и да си изпържи две яйца на очи, макар че не е гладен. Щом не върши нищо, човек се изправя пред опасността да започне да мисли.
По-рано бе имал свое мнение. Вярно е. Спомня си. Например негово бе мнението (повече, отколкото на Дорис), че трябва да се оженят. Днес няма вече мнение и по този въпрос.
Понякога насън му се иска да каже нещо, но се събужда при мисълта, че трябва да говори.
Това няма нищо общо с Дорис.
Смущава го обстоятелството, че хората, щом се съберат някъде, веднага знаят за какво да приказват; също и по телефона или на улицата – щом се поздравят, и вече им е ясно за какво ще говорят.
Сега вече отбягва всички случаи, когато трябва да слуша собственото си мълчание. Спира се често пред строителните площадки – слуша бумтенето на пневматичните чукове, грохота на багерите и прочее; ала всеки шум рано или късно спира…
По-рано за известен период, докато е мълчал, е говорел може би на себе си: все още е знаел какво премълчава в дадения момент, знаел го е дословно.
Външно не му личи нищо.
Възнамерява да се самоубие, но това се осуетява от факта, че в писмото, което смята, че дължи на жена си, няма какво да й каже.
Погребенията никога не са му били неприятни, дори когато е уважавал покойника. Всички в черно, неколцина разстроени, всички признават, че не знаят какво да кажат, ръкостискания; просто няма нищо за казване…
По-късно го извършва и без писмо.
1966 г.
*Skizze eines Lebens, 1966, превод Венцеслав Константинов
Снимка: Max Frisch-Archiv
