Записки от подземието
„Сега доживявам дните си в своята дупка, като се дразня със злокобната и за нищо неслужеща утеха, че умният човек изобщо не може сериозно да стане нещо, а нещо става глупакът.”
За мрачните „Записки от подземието” на Достоевски, Фридрих Ницше споделя, че в тях „истината крещи”. През 1864 г., Фьодор Михайлович извежда наяве своя безименен герой – дълбоко отчужден от обществото и обладан от чувство за незначителност, подложил на безмилостен анализ както себе си, така и света, в който живее. Смятан за мнозина за един от първите екзистенциални романи, „Записки от подземието” (Изд. Фама) изследва темите за ценностите, морала, религията, социалното неравенство и политиката, които преобладават в по-късните книги на Достоевски. По мнение на критиката, това е неговата най-новаторска творба, която очертава разделителната линия между литературата на 19-и и на 20-и век.
Аз съм болен човек… Лош човек съм. Непривлекателен човек. Мисля, че ме боли черният дроб. Впрочем аз нищичко не разбирам от моята болест и не зная със сигурност какво ме боли. Не се лекувам и никога не съм се лекувал, макар че уважавам медицината и докторите. При това съм и крайно суеверен; е, поне толкова, че да уважавам медицината. (Аз съм достатъчно образован, за да не бъда суеверен, но съм суеверен.) Не, господа, не искам да се лекувам от злина. Ето това вие навярно няма да благоволите да разберете. Е, а аз го разбирам. То се знае, аз няма да мога да ви обясня кому именно ще напакостя в тоя случай с моята злина; много добре зная, че и на докторите съвсем няма да мога „да направя мръсно”, дето не се лекувам при тях; зная по-добре от всички, че с всичко това ще навредя единствено само на себе си и на никого другиго. Но все пак, ако не се лекувам, това е от злина. Черният дроб ме боли, остави го, нека си боли още повече!
Аз отдавна вече живея така – близо двадесет години. Сега съм на четиридесет. Преди бях на служба, а сега не работя. Бях зъл чиновник. Бях груб и намирах удоволствие в това. Нали не вземах рушвети, ще рече, все пак трябваше поне с това да се възнаградя. Когато към масата, дето седях, се приближаваха понякога просители за справки – аз скърцах със зъби срещу тях и чувствах неутолима наслада, ако успеех да огорча някого. Почти винаги успявах. Всички бяха повечето плахи хора: то се знае – просители.
Но знаете ли, господа, какво беше главното нещо в моята злина? Та тъкмо в това се състоеше номерът, тъкмо там беше най-голямата гадост, че аз всяка минута, дори в момент на най-силна злъч, позорно съзнавах в себе си, че не само не съм зъл, но дори не съм и озлобен човек, че само напразно плаша врабците и с това забавлявам себе си. Пяна е избила на устата ми, а донесете ми някаква кукличка, дайте ми чаец със захарчица, и аз, току-виж, ще се успокоя. Дори душата ми ще се умили, макар че после сигурно сам на себе си ще скърцам със зъби и от срам ще страдам няколко месеца от безсъница. Такъв ми е обичаят.
Аз не само че не съм зъл, но дори и нищо не можах да стана: нито зъл, нито добър, ни подлец, ни честен, ни герой, ни насекомо. Сега доживявам дните си в своята дупка, като се дразня със злокобната и за нищо неслужеща утеха, че умният човек изобщо не може сериозно да стане нещо, а нещо става глупакът.
Сега съм на четиридесет години, а нали четиридесет години това е целият живот; та това е най-дълбока старост. Да се живее повече от четиридесет години, е неприлично, просташко, безнравствено! Кой живее по-дълго от четиридесет години – отговорете искрено, честно! Ще ви кажа кой живее: глупците и негодниците живеят. Аз ще кажа това на всички старци в очите, на всички тия почтени старци, на всички тия сребровласи и напарфюмирани старци! На цял свят в очите ще го кажа! Аз имам право да говоря така, защото сам ще доживея до шестдесет години. До седемдесет ще преживея! До осемдесет години ще преживея! Чакайте! Оставете ме да си поема дъх…
Сега ми се иска да ви разкажа, господа, няма значение дали желаете, или не желаете да слушате, защото аз дори насекомо не можах да стана. Ще ви кажа тържествено, че много пъти исках да стана насекомо. Но дори и с това не се удостоих. Кълна ви се, господа, че да съзнаваш прекалено – това е болест, истинска, пълна болест. За човешкия всекидневен живот би било предостатъчно едно обикновено човешко съзнание, тоест половината, четвъртина от оная порция, която се пада на зрелия човек.
Аз например съм ужасно самолюбив. Мнителен съм и лесно се обиждам като някой гърбушко или джудже, но наистина имало е такива минути, че ако се случеше да ми ударят плесница, аз може би бих се радвал дори на това. Говоря сериозно: сигурно бих могъл да намеря и тук особена наслада, разбира се, насладата на отчаянието, но тъкмо в отчаянието се крият най-парливите наслади особено когато съзнаваш вече много силно безизходността на своето положение.
А главно, както и да го въртиш, все пак излиза, че винаги пръв за всичко аз съм виновен и, така да се каже, по законите на природата. Затова, първо, съм виновен, защото съм по-умен от всички, които ме заобикалят. (Аз постоянно съм се смятал за по-умен от всички, които ме заобикалят, и понякога, ще повярвате ли, дори се стеснявам от това. Поне цял живот съм гледал някак настрана и никога не съм могъл да гледам хората право в очите.) Виновен съм най-сетне, защото дори и да имаше великодушие у мен, само повече бих се измъчвал от съзнанието за пълната му безполезност.
О, кажете, кой пръв е заявил, кой пръв е провъзгласил, че човек прави пакости само защото не знае истинските си интереси; и че ако го просветим, ако му отворим очите за неговите истински, нормални интереси, човек веднага би престанал да върши пакости, веднага би станал добър и благороден, защото, като бъде просветен и разбере истинските си изгоди, би видял именно в доброто собствената си изгода, а нали се знае, че нито един човек не може да действа умишлено против собствените си изгоди, следователно би почнал, така да се каже, по необходимост да прави добро? О, младенец! О, чисто, невинно дете! Та преди всичко кога е било през всички тия хилядолетия човек да действа единствено само поради собствена изгода? Какво да правим с милионите факти, които свидетелстват как хората умишлено, тоест макар че разбират напълно истинските си изгоди, са ги оставяли на втори план и са се втурвали по друг път, на риск, наслука, непридружавани от никого и от нищо да вършат това, а като че ли само защото не са желали посоченият път и упорито, своеволно са прокарвали друг, труден, безсмислен, като го налучквали едва ли не в тъмнина. Тогава, значи, това упорство и своеволие наистина им е било по-приятно от всякаква изгода.
Свое собствено, волно и свободно желание, своята собствена, ако ще би и най-дива прищявка, своята фантазия, раздразнена понякога макар дори до лудост – ето тъкмо всичко това е оная същата, пропуснатата, най-изгодната изгода, която не попада под никаква класификация и от която всички системи и теории постоянно ще се пръскат по дяволите. И откъде са измислили всички тия мъдреци, че на човек му трябва някакво нормално, някакво добродетелно желание? Откъде непременно са си въобразили, че на човек му трябва непременно благоразумно изгодно желание? На човека му трябва – само едно САМОСТОЯТЕЛНО желание, каквото и да струва тая самостоятелност и до каквото и да доведе. Пък и желанието, дявол го знае…
Виждате ли: разумът, господа, е хубаво нещо, това е безспорно, но разумът си е само разум и задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия човешки живот заедно с разума и с всички приумици. И макар че нашият живот в тая си проява често пъти е нищо и никакъв, все пак е живот, а не само извлечение от квадратен корен. Ами аз например съвсем естествено искам да живея, за да задоволя цялата си способност да живея, а не за да задоволя само моята ръзсъдъчна способност, тоест само някаква двадесета част от цялата си способност да живея. Какво знае разумът? Разумът знае само това, което е успял да узнае, а човешката природа действа цялостно, с всичко, каквото има в нея, съзнателно и несъзнателно, и макар да лъже, но живее. Има само един случай, само един, когато човек може нарочно, съзнателно да пожелае за себе си дори вредното, глупавото, дори най-глупавото, а именно: ДА ИМА ПРАВО да си пожелае дори и най-глупавото и да не бъде обвързан със задължението да желае за себе си само умното. А специално може би е по-изгодно от всички изгоди дори и в такъв случай, ако ни носи явна вреда и противоречи на най-здравите заключения на нашия разум – защото във всеки случай ни запазва най-главното и най-скъпото, тоест нашата личност и нашата индивидуалност.
Всички ние сме отвикнали от живота, всички куцаме, всеки повече или по-малко. Дори дотолкова сме отвикнали, че понякога чувстваме някакво отвращение към истинския жив живот, а затова и не може да понасяме, когато ни напомнят за него. Ами че ние сме стигнали дотам, че едва ли не считаме за труд, почти като служба истинския жив живот, и всички сме съгласни в себе си, че по книга е по-добре. И защо ли се суетим понякога, защо ли капризничим, защо молим? Сами не знаем защо. А за нас ще бъде по-лошо, ако изпълнят нашите капризни молби.
Що се отнася собствено до мен, аз в живота си само съм докарвал до крайност онова, което вие не сте се осмелявали да докарате и до средата, че още сте смятали страхливостта си за благоразумие и сте се утешавали с това, мамейки сами себе си. Така че аз май ще изляза още по-жив от вас. Та погледнете по-внимателно! Ами че ние дори не знаем де живее сега живото и какво представлява то, как се казва? Оставете ни сами, без книжката, и ние веднага ще се объркаме, ще се загубим – няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме; какво да обичаме и какво да мразим, какво да уважаваме и какво да презираме? На нас ни тежи дори да бъдем човеци – човеци с истинско, собствено тяло и кръв; срамуваме се от това, смятаме го за позор и се стараем да бъдем някакви небивали ОБЩОЧОВЕЦИ. Ние сме мъртвородени, пък и отдавна вече се раждаме не от живи бащи и това все повече и повече ни харесва. Вкус придобиваме. Скоро ще измислим да се раждаме някак от идеята. Но стига; не искам да пиша повече от Подземието…
Из: „Записки от подземието”, Фьодор Достоевски, изд. Фама
Портрет от Василий Перов, 1872, bg.wikipedia.org
