„Кратък, открит израз на гняв в точния момент, насочен към истинската му цел е ефективен - гневът е добро оръжие.“
Поетесата Мей Сартън изживява гнева като „огромен творчески порив, но обърнат наобратно“. Философът Марта Нисбау твърди, че често „гневът е примамлив заместител на скръбта“, който ни дава илюзия за адекватност в ситуации, които са извън контрола ни. Поет и философ, Дейвид Уайт изненадващо разглежда гнева като „най-дълбоката форма на състрадание“. Но гневът, също като тишината, може да съдържа в себе си безброй форми и прояви, като понякога бурите му могат да носят разрушение, а друг път, учудващо, – изкупление.
(Ursula K. Le Guin - Photo © by Marian Wood Kolisch)
Точно върху тази тема, блестящата и незабравима Урсула Ле Гуин (1929-2018) разсъждава в своето есе, озаглавено „За гнева“ в известната си научнофантастична колекция: „Няма време за пощада: Мисли върху нещата, които са важни“.
Ле Гуин започва с изучаване на културологичната история на гнева като инструмент за социална промяна – промяната в епохата, в която живее, промяна, на която тя самата помогна да се роди:
В дните на осъзнаване и надигане на втората вълна на феминизма, гневът беше движещата сила, гневът на жените. Приветствахме го, отгледахме го като добродетел. Научихме се да го ценим, да се гордеем с него, да бъдем фурии.
И имахме право. Казахме на жените, които си мислеха, че е нужно търпеливо да търпят обиди, болки, насилие, че имат абсолютното право да бъдат ядосани. Вдъхновявахме хората да видят и усетят несправедливото, методично малтретиране, на което са подложени жените, създаденото като норма неуважение към човешките права на жените, да се възмутят и откажат цялото това нещо, както по отношение на себе си, така и по отношение на другите.
Възмущението, убедително изразено, е напълно подходящ отговор на несправедливостта. Възмущението черпи сила от оскърблението, а оскърблението черпи сила от гнева. Има момент, когато трябва да се разгневиш и времето беше дошло.
Гневът е полезен, може би незаменим инструмент за мотивиране на съпротива срещу несправедливостта. Но също така е и оръжие – инструмент, полезен само в битка и при самозащита.
Но Ле Гуин смята, че използването на гнева може да метастазира в злоупотреба, когато целите му не бъдат калибрирани с отминаване на времето.
Гневът сочи към отричането на права, упражняването на права не може да съществува и да се развива в присъствие на гняв. Да живее и процъфтява може само упоритият стремеж към справедливост.
Гневът, неоставен в миналото се превръща в несправедлив, а след това и в опасен. Подхранван само заради самия себе си, превърнат в самоцел, той губи целта си. Той подхранва не положителния активизъм, а регресията, обсебеността, отмъстителността, самодоволството. Корозивен, той подхранва себе си и унищожава приемника си.
Намирам темата за много тревожна, защото макар да желая да виждам себе си като жена със силни чувства, но миролюбиви инстинкти, трябва да осъзная колко често гневът подхранва моите собствени мисли и постъпки, колко често напълно му се отдавам.
Зная, че гневът не може да бъде потискан безкрайно без да осакати и разяде душата. Но не съм сигурна колко полезен би могъл да бъде в дългосрочен план. Трябва ли потиснатият гняв да се окуражава?
Смятаме го за добродетел и му даваме правото на свободно изразяване по всяко време, тъй като желаем да насочим женския гняв към несправедливостите, но какво всъщност правим? Със сигурност избликът на гняв може да очисти душата и да пречисти атмосферата. Но гневът, отглеждан и подхранван, започва да действа по същия начин като потиснатия гняв: той започва да отравя въздуха с отмъстителност, злонамереност, недоверие, множащи се обиди и негодувание, непрекъснати обвинения, кръжащи около причините за недоволството и правото на негодувание.
Кратък, открит израз на гняв в точния момент, насочен към истинската му цел е ефективен – гневът е добро оръжие. Но оръжието е нужно и обосновано само в ситуация на опасност.
Повечето от ежедневните ни изблици на гняв, посочва Ле Гуин, не са реакции на реална опасност, нито дори просто на усещането за опасност – те са вид реакционно размахване на оръжие срещу собствените ни несигурност, нетърпение и раздразнение. Тя пише:
Може би проблемът се състои в следното: когато се чувстваме заплашени, ние вадим оръжието си - гнева. Тогава заплахата преминава или се изпарява. Но оръжието все още е в ръцете ни. А оръжията са съблазнителни, дори пристрастяващи…
В интроспективното търсене на каквото и да било положително приложение на гнева, Ле Гуин намира едно – защитата на самоуважението. Но при по-внимателно вглеждане, тя признава, че онова, което може да възприемем и съответно на което да реагираме като неуважение, често се оказва просто неразбиране или случай, в който две човешки заблуди, неловко се сблъскват без лоши намерения. В крайна сметка, ако Джоан Дидион е права относно проницателното си наблюдение, че самоуважението произтича от „желанието да поемем отговорност за собствения си живот“, а тя, разбира се, е права, то тогава гневното избухване, когато имаме усещането, че са ни обидили, е недобросъвестна абдикация от тази отговорност. Ле Гуин, изпитваща дълбочините на собственото си самосъзнание, признава:
Пра-леля ми Бетси казваше за жена, която се е отнесла с презрение към нея: „Съжалявам я за лошия й вкус“.
По-голямата част от моя гняв не е свързан толкова със самоуважение, колкото с негативи като завист, омраза, страх.
Страхът, в човек с моя темперамент, е ендемичен и неизбежен, не мога да направя кой знае какво по отношение на него, освен да го призная такъв, какъвто е и да се опитам да не го оставя да ме управлява изцяло. Ако съм ядосана и съм наясно с това, мога да се запитам: От какво се страхуваш? Това ми дава възможност да погледна гнева си в очите. Често това ми помага да изчистя атмосферата.
Завистта залепва гадната си жълто-зелена муцуна най-вече в живота ми като писател. Завиждам на писателите, които се носят на крилете на възхвалата, презрително се ядосвам и на тях, и на хората, които ги хвалят, в случай, че не харесвам писането им. Бих искала да сритам Ърнест Хемингуей за позьорщината му и преструвките му, при положение, че той имаше таланта да успее, без да се преструва. Мърморя, когато виждам непрекъснатото надценяване на Джеймс Джойс. Поставянето на пиедестал на Филип Рот ме вбесява. Но целият този ревнив гняв се случва само ако не ми харесва това, което пишат. Ако харесвам писането на даден писател, похвалите за този писател ме правят щастлива. Мога да чета безкрайни хвалебствия за Вирджиния Улф. Една добра статия за Жозе Сарамаго може да ми оправи целия ден. Така че очевидно причината за гнева ми не е толкова ревност или завист, колкото, отново, страх. Страхувам се, че ако Хемингуей, Джойс и Рот наистина са най-великите, няма начин да бъда някога много добър или добре оценен писател, защото няма начин да напиша нещо като това, което пишат те, нито пък да угодя на читателите и критиката, които им се възхищават.
Пълната глупост на това е очевидна; но несигурността ми е неизлечима. За щастие, тя работи само когато чета за писатели, които не харесвам, никога, докато пиша. Когато работя върху история, нищо не може да бъде по-далеч от съзнанието ми от нечии чужди истории или успех.
Ле Гуин продължава да разсъждава над тезата, че гневът винаги е отговор на страха. (Декарт разглежда страха като антипод на надеждата, от където произлиза и най-вредния аспект на гнева: отстъпването и активното унищожаване на надеждата.) Тя изследва самото ядро на своите страхове:
Страховете ми се свеждат до липсата на безопасност (сякаш някой някога е в безопасност/ и от загубата на контрол /сякаш някой би могъл да контролира всичко). Дали страхът, че не си в безопасност или страхът от загуба на контрол водят до гняв или пък използваме гнева, за да отречем страховете си?
Един поглед върху клиничната депресия ни дава обяснението, че тя се дължи на потиснат гняв. Гневът се обръща, вероятно, срещу самия човек, защото страхът – страхът да не бъдеш наранен и страхът да не нараниш – пречат на гнева да се обърне срещу хората или обстоятелствата, които го причиняват.
Ако е така, нищо чудно, че толкова много хора са депресирани и въобще не е чудно, че повечето от тях са жени. Те живеят с неексплодирала (все още) бомба в себе си.
Виждам го в живота на хората, които познавам – колко осакатява дълбокия и силно потиснат гняв. Той се ражда от болката и причинява болка.
Ле Гуин завършва с важен открит въпрос, отчасти предизвикателство, отчасти риторична присъда:
Какъв е начинът да използвате гнева, не за да нараните някого, а да го насочите далеч от омразата, отмъстителността, самодоволството, за да сте свободни да го използвате за съзидание и състрадание?
Автор: Мария Попова
Превод: Десислава Димитрова
Източник: brainpickings.org
Снимка: ursulakleguin.com
