„Държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда си и с парите си, а той вместо истина и справедливост му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета.”
Статия, писана през далечната 1902-ра. 117 години по-късно, много ли се е променило?
За едни майка, за други мащеха
Думата ми е за държавата.
Навред - по царски тържества, в народни събрания, в закони и в беззакония, по вестници митинги - се говори за държавата, за нейните велики задачи, за нейните широки интереси, за нейните заветни желания и надежди. Министърът надуто и гордо се перчи на червената маса, самоуверен, че той е първият служител, в ръцете на когото са дадени държавните съдбини. И когато, както често се случва общественото мнение го посочи с пръст и викне: „Ти окраде хазната, ти изяде и толкова хиляди безусловни фондове, ти беше пачавра в ръцете на краля, на царя или на княза, ти опропасти със законите си, с данъците си, с партията си целия народ!“, тогава министърът, скрит зад създадените от „него“ закони, ще тупне с крак и ще извика: „Аз върших всичко в името на държавните интереси и не се боя.“ И народът - угоеният народ от хора с големи, сити търбуси и пълни кесии - ще зяпне в устата му и ще каже: „Той има право, ура, да живей, утре и нас може да ни обвинят в същото. На народа не може да се угоди.“
Офицеринът, най-галеното дете на държавата, навред се изпъчва и като тупа блесналите си от медали гърди, говори: „Аз я браня тая държава от вътрешни и от външни врагове.“ И съзнавайки тая своя велика заслуга, кара вестовоя си, сина на народа, да пере пелените на детето му и да мие нощното му гърне…
Ако попиташ разсилния, който пази пред вратата на министерството, какво прави, той веднага ще ти отговори, че служи на държавата. Полицейският стражар, който по заповед на началника изтезава хората в участъците, се оправдава с това, че службата го изисквала, държавната служба.
Държавата, държавата, все държавата!
А дали всичко туй, което понася на държавата, понася и на народа? Дали всички тия интереси, за които ни пее държавата, ползуват с нещо народа? Дали всички тия суми, които пръска наляво и надясно, хващат своето място и при щастието на народа ежедневно притурят по малко благоденствие? Дали всичката тая кръв и силата, която държавата смуче из живото народно тяло, употребява за негово добро? За негово добро ли държавата продава чергите и взима храната из хамбара на земеделеца?
На тоя въпрос може да ви отговори всякой, който вижда, че от ден на ден държавният бюджет се увеличава заедно с народната сиромашия и хорското нещастие. А това виждат всички. Еснафлията, занаятчията, богатият и доволен в турско време занаятчия, с пълна къща, с весело сърце, с чохено контошче върху гърба на жена му, сега окъсан и дрипав, се поще пред прага на схлупения си дюкян и въздиша: „Лоши времена настаха, печал няма“, или пък виси пред вратата на някой големец, или се бие със своите братя по изборите и митингите, за да вземе някоя служба, например метач в софийската Градска градина.
Земеделецът, който едно време кажи-речи дивееше щастливо и в хамбара му се намираше от ново до ново, сега дояжда до Коледа и като се чеше по врата край кофтора в механата, говори: „Тежко се живее!“ И наистина е тежко: кръчмарят иска, лихварят иска, попът иска, касата иска, бирникът иска, за къща трябва… А пък тая пуста пара от нийде не иде. Нито работа има, ни печал има. Ако се опита да открадне една кола дърва от гората, за да вземе някой и друг грош за тях, ето че горският му съставя акт, дето се казва, че тоя човек нарушил член еди-кой си от закона за горите, като отсякъл в еди-коя си държавна гора толко и толко дървета с такава и такава дебелина, и затова му се пада такава и такава глоба…
Па защо и какво е сякъл, това никой не пита.
Еснафите и занаятчиите пропаднаха, защото им надви фабриката. Това, което някога произлизаше от ръцете на занаятчията за два дена, днес фабриката, машината го прави три пъти по-здраво и по-хубаво само за два часа. Освен това фабриката разполага с капитали от милиони и затова е сила, която бясно като хала тъпче в тържественото си шествие всеки дребен занаят.
Земеделците пък пропаднаха, защото върху техните плещи се качи държавата със своите учреждения, със своята армия, със своите салтанати, със своите галени деца - чиновници и офицери, - които храни богато и пребогато, само и само да я крепят и поддържат… И днес, когато се каже държава, трябва да се разбира царството на богатите, които в името на законите, които си пишат сами, взимат хляба от ръцете на това голямо болшинство от прост, невеж, беден и работлив народ.
И тая царщина, това правителство, тая граблива държава се обръща към тоя народ хитро, както лисицата се обърнала към гарвана, който държал в устата си буца сирене, и му казва: „Дай своя здрав, млад и силен син да бъде войник, да го научим да може да брани своето хубаво, честито и славно отечество.“ А пък в това хубаво и славно отечество войникът и неговият баща едва ли имат едно парче земя, което да лъже надеждите им и да ги държи гладни от коледни пости до свети Илия. Държавата с камшик в ръцете му казва: „Дай пари или ще ти продадем чергата, вола ще ти продадем, нам пари трябват, държава сме. Нали е срамота да нямаме генерали, нали е срамота да не може с кьорфишеци да правиме джумбюш на големи празници? Нали трябва да дадем на Харон, Моше и Си-е да си направят фабрика за кожи, на Соломон да направи фабрика за шекер, на Драган да си отвори склад и пр.? Нали трябва да пратим на г-н. Васил дъщеря му в странство да се научи да пее? Утре да ти се додреме, няма кой да ти запее и да те приспи. Дай пари да направим болници, да ти турнем съдии да раздават правосъдие, полиция да брани законите.“
И народът дава. Дава, че има и друго, ако не дава. Дава мило и драго. Па ако поиска правосъдие, държавата му казва: „Купи си от мене марка, да те пусна при съдията.“
- Ами нали данък плащам…
- Не, без марка не може.
Ако в село завърлува лоша болест по хора или по добитък, докторите бягат да не гледат. Жаловити са човеците, защо да им изтекат очите от сълзи. Ех, та само това ли е?
Държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда си и с парите си, а той вместо истина и справедливост му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета.
Лъже държавата.
Мащеха е тя.
Мащеха за едни, а за други най-млечна майка.
* Статия, публикувана в сп. „Селска разговорка“, ноември 1902 г.
Снимка: Институт за литература при БАН, lit.libsofia.bg
