Нобеловият лауреат за литература за вярата си в Бог
Сръбският писател Иво Андрич (1892-1975) получава Нобеловата награда за 1961 „за епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна”. След Първата световна война Иво Андрич учи философия и филология в университетите в Загреб, Виена, Краков и Грац, където през 1923 г. защитава докторската си дисертация. Най-значимите му произведения са: „Ex Ponto”, „Мостът на Дрина”, „Травнишка хроника” и „Прокълнатият двор”. Дълги години Андрич живее като дипломат в Рим, Мадрид, Женева и Берлин.
(Ivo Andric, 1961, photo by Stevan Kragujevic)
1. В своята автобиографична изповед „Ex Ponto” Иво Андрич пише: „Живейте и се борете, както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности. Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.” (АНДРИЧ 1992, 37).
2. „Хвала Ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.” (АНДРИЧ 1992, 94).
3. „Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като Божия мисъл на земята.” (АНДРИЧ 1992, 71).
4. „Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.” (АНДРИЧ 1992, 30).
5. „О, Боже, Ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към Тебе с нечистия земен език. Казвам: О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи? Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво е вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава? О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?” (АНДРИЧ 1992, 52).
* От антологията „50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”, съставител Тихомир Димитров, Рекламно-издателска агенция “Спектра”, Варна
Снимки: Ivo Andric, 1961, photo by Stevan Kragujevic - bg.wikipedia.org
