Спомен за Последния възрожденец, Стилиян Чилингиров (1881 ~ 1962) - писател, етнограф, виден обществен деец от началото на XX век, политик и един от основателите на Съюза на българските писатели и негов председател (1941-1944). Из мемоарите на известния поет и писател Владимир РУСАЛИЕВ.
(Портретна снимка на Стилиян Чилингиров, 13.07.1937 г.)
27 септември 1931 г.
Писателят трябва да е материално обезпечен. Така той ще бъде силен и нищо няма да го сломи. Нали виждаш какво направиха с мен. След тридесет и пет годишна литературна и обществена дейност, след като написах над осемдесет книги, хиляди статии, десетки студии, след като посветих над двайсет години на читалищното дело, аз бях изхвърлен на улицата като непотребен вече, и то по такъв унизителен начин. И сега съм принуден да вземам часове в Чирашкото училище. От 18 и половина до двайсет и един часа всяка вечер трябва да предавам, да хабя сили и нерви и да загубвам по тоя начин всичките си вечери… Но няма какво да прави. Трябва да се издържа семейство - жената, децата.
***
1932 г.
Не прави за другите нищо тоя, който прибира всичко за себе си.
Нашия писател бихме могли да оприличим на едно екзотично растение, което още си дири почвата и въздуха. Кога ще ги намери, зависи не от него, а от градинаря. А тоя градинар е целият български народ. Ако той иска да има литература, ще я има; ако не - ще продължава и в бъдеще да се кланя доземи на чужди фалшиви величия.
***
13 октомври 1932 г.
Три неща ще спечеля от моя юбилей. Първо: разнебитено сърце. Второ: хиляди огорчения, и трето: ще си подредя библиографията и ще събера всичките си печатани тук и там стихове, разкази и статии. Седя тия дини и си мисля - защо ли правя всичко това? Какво значение ще има за бъдещето моето литературно дело? И дали въобще някой ще спре тогава поглед на моите книги?
***
19 юни 1935 г.
Не знам, но положението е крайно напрегнато. Съвсем случайни хора ръководят съдбините на цял народ, а за нас, писателите, хората на изкуството, никой нищо не мисли. Дано бъдещите поколения бъдат по-честити от нас!
***
19 декември 1938 г.
- Гладуват и страдат, разбира се, прогресивните писатели, идеалистите, честните, а тия, които умеят да се пребоядисват, да си огъват гръбнаците - те живеят в охолство, те смучат фондовете и скитат по чужбина.
***
25 май 1943 г.
След интересните разговори Чилингиров поиска бележника ми и там със зелено мастило написа:
„Владо, помни: дъбът расте и крепне след бури; само тревата се развива при спокойно и тихо време.”
***
15 юни 1943 г.
„Писателят трябва да бъде високо нравствена личност. Той трябва да излъчва благородство и светлина.”
„Непризнателността, отплатата със злоба и коварство най-много са ме терзали в моя живот.”
***
8 ноември 1958 г.
Сред тесен семеен кръг Чилингиров празнува рожден ден - навършва 77 години. Всички са седнали в хола, който е и приемна. Водим общ разговор на различни теми. По едно време го запитах дали са го поздравили от Съюза на българските писатели.
- Не - с болка отвърна Чилингиров. - А може би така е по-добре.
***
~ Мисли на Стилиян ЧИЛИНГИГОВ:
„Да пишеш стихове е нужен талант, но да внесеш съдържание в тия стихотворения - за това трябва голяма култура.
„Нищо друго не обичам освен работата. Не мога да уважавам човек, който не работи.
„Когато настъпят дни на апатия, на нежелание за работа, когато не съм могъл нито да се храня, нито да спя - тогава съм превеждал. Тъй преведох Панайот Черна.”
„Не, аз не съм ученик на професор Иван Д. Шишманов, а негово създание.”
Из „ Мемоари” ( 1977 ), Владимир Русалиев
* Портретна снимка на Стилиян Чилингиров, 13.07.1937 г., bg.wikipedia.org
