Безсмислицата на живота е единственото неоспоримо знание, достъпно за човека ~ Лев ТОЛСТОЙ

„Ако човек живее, той все в нещо вярва…”

Родена в дълбоката криза, която руският писател изживява на 50-годишна възраст, „Изповед”-та на Толстой е трескава, тревожна, истинска. Нито писателското изкуство, нито семейството могат да изпълнят със сладост живота му, да внесат онзи вечно търсен и изплъзващ се смисъл. „Какво ще излезе от това, което правя днес, каквото ще правя утре  какво ще се получи от моя живот?”, пита Толстой. 

(Л. Н. Толстой и его помощники составляют списки крестьян, нуждающихся в помощи. Деревня Бегичевка Рязанской губернии. Фотография П. Ф. Самарина, 1892 г.)

Животът ми спря. Аз можех да дишам, да ям, да пия, да спя и не можех да не дишам, да не ям, да не пия, да не спя; но живот нямаше, защото нямаше такива желания, постигането, на които аз да намирах за разумно. Ако аз исках нещо, то предварително знаех, ще удовлетворя ли или не това мое желание, от това нищо няма да излезе.

Ако би дошла вълшебница и ми предложи да изпълни моите желания, аз не бих знаел, какво да поискам. Ако и имаше в мен – не желания, а навици от желания предишни, в минути на опиянение, то в минути на трезвеност знам, че това е – лъжа, че няма какво да желая. Даже да науча истината, аз не можех да желая, защото се досещах, в какво тя се състоеше. Истината беше в това, че животът е безсмислица.

Аз сякаш живеех и живеех, вървях и вървях и стигнах до пропаст и ясно видях, че напред няма нищо освен гибел. И да спреш не можеш, и назад не може, и да затвориш очи не може, за да не виждаш, че нищо няма пред теб, освен лъжата на живота и щастието и на истинските страдания и истинската смърт – пълно унищожение.

Животът ми опротивя – някаква непреодолима сила ме теглеше към това, някак си да се избавя от него. Не може да се каже, че исках да се самоубия. Силата, която ме отблъскваше от живота, беше по-силна, по-могъща, по-пълна от желанието. Това беше сила, подобна на предишния стремеж към живота, само че обратно насочена. Аз с всички сили се стремях далеч от живота. Мисълта за самоубийство дойде при мен също така естествено, както преди идваха мисли за подобряване на живота ми. Тази мисъл беше така съблазнителна, че аз трябваше да използвам срещу себе си хитрини, за да не я изпълня твърде прибързано. Аз не исках да бързам само заради това, че исках да използвам всички възможности, за да се разплета! Ако не се разплета, то винаги ще успея, си казвах аз. И ето тогава аз, щастлив човек, изнесох от своята стая шнура, където бивах всяка вечер сам, събличайки се, за да не се обеся на гредата между шкафовете и спрях да ходя с пушката на лов, за да не се съблазня от твърде лесния начин да се избавя от живота. Аз самият не знаех, какво искам: аз се страхувах от живота, стремях се далеч от него и в същото време още на нещо се надявах от него.

И това се случи с мен точно тогава, когато от всички страни бях обкръжен от това, което се смята за съвършено щастие: това се случи тогава, когато нямах още петдесет години. Имах добра, любяща и любима жена, добри деца, голямо имение, което без особен труд от моя страна растеше и се увеличаваше. Аз бях уважаван от близки и познати, повече от когато и да било възхваляван от чужди и можех да смятам, че съм известен, без да се самоизтъквам. При това не само, че не бях физически и духовно болен, но напротив, ползвах се от сила духовна и телесна, каквато аз рядко срещах в своите връстници: физически можех да работя на сенокоса, без да изоставам от селяните; умствено можех да работя по осем- десет часа без прекъсване, без да изпитвам от това напрежение някакви последствия. И при такова положение на нещата аз стигнах до там, че не можех да живея и страхувайки се от смъртта, трябваше да  използвам хитрини срещу себе си, за да не се самоубия.

Онези две капки мед, които най-дълго от другите скриваха от мен жестоката истина – любовта към семейството и писателството, което аз наричах изкуство  вече не са ми сладки.

„Семейството..."- казвах си аз; но семейството – жена ми, децата ми също са хора. Те се намират в същите условия, в които и аз; те или са длъжни да живеят в лъжа, или да видят ужасната истина. Защо им трябва да живеят? Защо трябва да ги обичам, пазя, отгледам и да се грижа за тях? За същото това отчаяние, което е в мен, или за слабоумие! Обичайки ги, аз не мога да крия от тях истината - всяка крачка в познанието ги отвежда към тази истина. А истината е смъртта.

„Изкуството, поезията?..” Дълго под влиянието на успеха и похвалите хорски аз се уверявах, че това е нещо, което може да се върши, въпреки, че ще дойде смъртта, която ще унищожи всичко – и мен, и моите дела, и паметта за тях; но скоро видях, че и това е лъжа. На мен ми беше ясно, че изкуството е украшение на живота, примамка за живот. Но животът загуби за мен своята привлекателност, как тогава аз бих могъл да привличам другите? Докато аз не живях своя живот, а чуждият живот ме носеше по своите вълни, докато аз вярвах, че животът има смисъл, макар и да не умея да го изразя - отражението на живота от различни страни в поезията и изкуствата ми доставяха радост, весело ми беше да гледам на живота в това огледало, наречено изкуство; но когато започнах да търся смисъла на живота, когато почувствах необходимост самият да живея - това огледалце ми стана или ненужно, излишно и смешно, или мъчително. Не можех повече да се утешавам с това, което виждах в огледалцето, че моето положение е глупаво и отчайващо. 

„Но може би съм пропуснал нещо, нещо не съм разбрал? – няколко пъти си казвах аз. – Не може да бъде, това състояние на отчаяние да е обичайно за хората”. И аз търсех обяснение на моите въпроси във всички тези знания, които са придобили хората. И аз мъчително дълго търсех и не просто от любопитство, не търсех нерешително, а търсех мъчително, упорито, дни и нощи – търсех, както търси загиващ човек спасение - и нищо не намерих.

Аз търсех във всички знания и не само не намерих, но и се убедих, че всички онези, които също като мен, са търсили в знанието, също нищо не са намерили. И не само, че не са намерили, но и ясно са признали, че онова същото, което ме довеждаше до отчаяние – безсмислицата на живота - е единственото неоспоримо знание, достъпно за човека.

Моят въпрос – този, който на петдесет години ме доведе до самоубийство, беше най-простият въпрос, лежащ в душата на всеки човек, от глупавото дете до най-мъдрия старец - този въпрос, без който животът е невъзможен, както изпитах това и аз. Въпросът се състои в това: „Какво ще излезе от това, което правя днес, каквото ще правя утре - какво ще се получи от моя живот?” Иначе изразен, моят въпрос ще бъде такъв: ”Защо да живея, защо нещо да желая, защо нещо да правя?” Или по още един начин, въпросът може да се изрази така: „Има ли в моя живот такъв смисъл, който да не се унищожава от неизбежно предстоящата ми смърт?” На този, един и същ, различно зададен въпрос аз търсех отговор в човешкото знание. И аз открих, че по отношение на този въпрос, човешките знания се разделят сякаш на две противоположни полусфери, на двата противоположни края, на които се намират два полюса: единият – отрицателен, другият – положителен; но че нито на единия, нито на другия полюс няма отговори по въпросите на живота.

Фрагменти от „Изповед”, Лев Толстой, превод Ангел Йосифов Иванов

* Л. Н. Толстой и его помощники составляют списки крестьян, нуждающихся в помощи. Деревня Бегичевка Рязанской губернии. Фотография П. Ф. Самарина, 1892 г. ru.wikipedia.org

6202 Преглеждания