„Ето защо много ли ще сбъркаме, ако кажем, че българинът живее два живота – единият си е за него, за неговата си душа, вторият е за „какво ще кажат хората”…”
Не може да не сте ги виждате тези десетки хиляди къщи, на които е стегнато само мазето, най-много първият етаж. По-нагоре стоят само неизмазани тухли. Огромни къщи - цели здания със зеещи прозорци и непоставени врати, много често натъпкани със сено – хем къща, хем плевня. Такива някога бяха къщите на бедните хора, които през целия си живот не можаха да отделят повече от това – да направят скелета на къщата и да се наврат в каменните й основи. Нагоре – втория и третия етаж – ще ги строят по-нататък, като се види човек с пара. И тъй си отиваха от този свят – съберат китките на махалата, минат на конска каруца за последен път през чаршията и хайде там, откъдето никой не се е върнал. Къщата, ако е рекъл Бог, ще я довършат младите… Тези къщи са отгледали цели поколения, едно след друго те са израствали в мазетата без да успеят да се възмогнат дотам, че да се качат поне на по-горния етаж… Може да се каже, че пътят от мазето до този по-горен етаж е един от най-дъгите пътища в нашата история…
АЗ ДА НЕ СЪМ ПО-ДОЛУ…
Ето това, „аз да не съм по-долу” е едно много българско изречение, мощен локомотив е то, който дърпаше и дърпа нашата българска история…
Ала тези големи и нестегнати къщи не са строени само заради това… „аз да не съм по-долу!” Те наизскачаха над земята ни буквално изпод робското покривало и напънаха да се въздигат нависоко, защото векове наред ни беше турена ръка над главите, над църквите, над къщите ни – ти, българино, си дотук – по-нагоре от тебе е всеки правоверен, неговата къща, джамията… Правилото на всяко робство, унизителният му закон!...
Не стига дето бащата е направил къща, ами и синът трябва да направи. Тази мъдра жажда да се остави нещо на този свят! И тя се роди в робството, под онази ориенталска длан, закоравяла от въртенето на ножа и от стискането на шишането, роди се и до днес не знае почивка. Жена, която не е раждала, и мъж, който войник не е ходил и къща не е направил, по-добре да не са се раждали! Строга и непрощаваща присъда!
Като се замогне малко българинът, стяга и втория етаж, и третия – да има! Цял живот блъскане за две цели – къща „като хората” и децата да изучи. И досега българинът не прие да живее под наем. И той не прие, и нашето публично българско мнение не прие този човек.
Цял живот трепане за една къща – колкото е по-голяма, толкова се смята, че е по-кадърен човекът, който я е вдигнал. Тогава идва нашият въпрос – като вдигне голямата къща, жена му като я подреди и стегне с шарени черги, с жълти ракли, с наредени китеници – кой от кой по-хубав, защо българинът не се качи там – в тия опердени стаи, в тия топли китеници да сгрее краката и душата си, а си остава долу в мазето, дето се е родил той, дето се е родил и баща му... Хубавото, стегнатото, нагласеното – то се пази за гости. Те ако дойдат, стопанката ще ги въведе, като дълго ще обяснява – „ние можем как да е, вие се настанете…”
Трудно, много трудно може да извърви и още не го е извървял нашият човек това разстояние – от мазето до новия кат…
Ето защо много ли ще сбъркаме, ако кажем, че българинът живее два живота – единият си е за него, за неговата си душа, вторият е за „какво ще кажат хората”…
Тъй ли е и днес? Там ли, в полумрачните мазета живее съвременният българин? Тук настъпва промяната. Вървим по стъпите към първия етаж, едни от нас остават още в мазето – те все повече намаляват, други са още по стълбите – бавно, но сигурно крачат нагоре, трети са вече в светлите стаи на горните етажи…
Малцина са останали онези, които икономисват днес, за да живеят утре добре децата им. Все повече и все по-сигурно съзнаваме, че животът е един и при това твърде кратък. Разделяме се с едни добродетели, но дали тези горни и слънчеви етажи ни правят по-добри и по-чисти хора?
Парадоксът умира, но какво се ражда на негово място?
Със съкращения от: „Българска народопсихология”, Марко Семов, УИ „Св. Климент Охридски”
