„Та нали все някъде, след като умре, човекът трябва да заплати за всичко, което е направил, нали все някой трябва да му опрости греховете?“
(Снимка на 16-годишната Петя Дубарова)
Из личния дневник на 16-годишната Петя
♥ 9 октомври 1978 г., понеделник
Дявол да го вземе, няма на кого да се опра, на кого да се изповядвам.
…
Мисля си, кое ли ще е момчето, в което ще се влюбя, а то ще ме довърши съвсем, ще ме излъже така, както аз сега лъжа бедните момчета. Аз си го представям много ясно, направо го виждам пред себе си – много висок – леко изгърбен, ръбат, с най-очарователната ръбата хубост – жилав, с момчешко лице, много весел, много дързък, щур като Таван, страшно влюбен и страшно ревнив, много истински и много прям, по момчешки нежен и по мъжки страстен. Такъв, какъвто би се разгневил, ако му изневеря случайно, и би предизвикал скарване между нас двамата – много ядосан, с блестящи очи, с присвити устни, с глас – задъхан, на пресекулки. Да тръска глава, да вика и накрая да се обърне рязко и да си тръгне, за да скрие сълзите си. А аз да хукна след него и да го застигна, да го спра и както сме така – на улицата срещу сладкарница „Златната рибка” (т.е. „Шаранчето”), – да вдигна ръце към очарователните му рамене и да се сгуша в него – много малка, много щастлива и много влюбена. Да му кажа с тих глас нещо хубаво и топло. И той изведнъж да ми повярва, да докосне с топли пръсти лицето ми, да докосне с устни косите ми – и да ми вярва, много да ми вярва. После да идем на най-тъмната и най-самотната алея в морската градина, да има лунна светлина – да няма капка електричество – тогава хората изглеждат най-хубави, най-истински. Да бъда с тънка бяла блузка и под нея да прозира тялото ми, да чувствам с всяка своя фибра и най-нежната, почти невидима линия на дланите му, прегърнали ме. И да бъде топло, да знам, че той ме обича, че иска да се ожени за мен, че иска да бъде негова приятелка, сестра, любима, бъдеща майка на сина му, който така много ще прилича на него. Искам после, когато след дълга целувка се разделя с него, да тръгна по главната улица – одухотворена, чаровна само от щастие, усмихната, с блестящи очи, да вървя, да вървя като замаяна срещу поток от хора, да знам, че и той върви така нанякъде, а в устните му горчи вкусът на моите устни. Но сигурно това няма да ми се случи никога. Не, аз не заслужавам такова нещо – прекалено е хубаво, за да се случи на мен. Аз съм долна, гадна. Колко момчета излъгах, колко още продължавам и ще продължавам да лъжа! Още от миналата година! Ако има ад, аз съм за там, и само за там. Аз ядосвам толкова майка си, която така обичам. Не знам, дали е възможно някога този грях да ми бъде опростен от някого? Сигурно, не. После аз няма сестра, брат. Живея сама. Стихове не пиша – все едно че крада – не само от себе си... Защото хората чакат от мен, гледат в мен. Дявол да го вземе, за ада съм и толкова. Разбира се, аз не вярвам в бог, но не мога и да повярвам, че смъртта е край, че когато човек умира нищо повече не му се случва. Не, това не е вярно. Ад и рай може би не съществуват, но след смъртта си хората все някъде отиват, все някъде ги съдят. Та иначе колко грехове ще погълне земята – неосъдени, неопростени. Та нали все някъде, след като умре, човекът трябва да заплати за всичко, което е направил, нали все някой трябва да му опрости греховете? Нима ще умре и край! Колко е лошо така – никой, който е умрял веднъж, не може да се върне между живите и да им разкаже какво е смъртта. Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета...
Твърдо съм убедена, че на В. аз съвсем не му подхождам – така, както той не ми подхожда. На него би му подхождало съвсем друго момиче – голяма симпатяга – голяма сладурана, но доста невзрачно, далеч не красавица, светла, малко ограничена, без тъмни помисли, без налудничави идеи и желания – съвсем обикновена, а в същото време достойна да бъде обичана от него. А на мене ми трябва нещо съвсем друго – аз съм тъмна, неразбрана, искрена, пряма, малко вятърничава, но способна да се влюбва много силно и много рядко. На мен ми трябва страшно, властно, чаровно и смело boy (момче), съвсем не обикновен. Как искам да имам такъв, да скитаме двамата – много влюбени, той да ме направи грешница – той, непорочният, истинският! Ах, как бих го обичала!!!
…
Фрагмент от личния дневник на Петя Дубарова (1978 г.) и книгата „Петя Дубарова. Проза“, Изд. Либра Скоп
Снимки: bg.wikipedia.org
