Естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие ♥ Франсис Скот ФИЦДЖЕРАЛД

„Трябваше да поддържам в равновесие съзнанието за безсмислието на усилието и съзнанието за необходимост от борба; убеждението в непредотвратимостта на краха и въпреки това решимостта да „успееш“.“

(F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing "The World's Work" ,1921)

Крахът

Февруари 1936

Несъмнено целият живот е процес на разпадане, но драматичните удари в това действие – големите внезапни удари, които връхлитат или изглежда, че връхлитат отвън, – онези, които запомняш, върху които хвърляш вината за хода на нещата и за които споделяш с приятелите си в мигове на слабост, не разкриват последствията си отведнъж. Има и един друг вид удари  те идват отвътре, а ти ги долавяш едва когато е станало твърде късно, за да поправиш каквото и да е, когато неизбежно осъзнаваш, че в известен смисъл никога вече не ще бъдеш предишният добър човек. Първият вид разпад настъпва бързо – вторият протича почти незабелязано, но го осъзнаваш наистина внезапно.

Преди да продължа тази кратка история, нека изкажа едно общо наблюдение – проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш. Би трябвало например да умееш да виждаш, че всичко е безнадеждно, и все пак да не отстъпиш от решимостта си да го промениш. Тази философия прилегна към ранните години от моя зрял живот, когато видях невероятното, неправдоподобното, а често и „невъзможното“ да стават действителност. Животът беше нещо, което подчиняваш, ако изобщо струваш. Животът лесно се поддаваше на разума и на усилието или на онова съотношение от двете, което успееш да събереш. 

Преди десет години животът беше нещо съвсем лично. Трябваше да поддържам в равновесие съзнанието за безсмислието на усилието и съзнанието за необходимост от борба; убеждението в непредотвратимостта на краха и въпреки това решимостта да „успееш“ – дори повече, противостоянието между мъртвата хватка на миналото и възвишените намерения на бъдещето. Съумеех ли да постигна това, независимо от всекидневните несгоди – домашни, професионални и лични, – тогава Аз-ът ми щеше да излети като стрела, изхвърлена от нищото към нищото с такава сила, че накрая само гравитацията щеше да я притегли към земята.

Цели седемнайсет години – с едногодишна почивка и умишлено безделие по средата – вървяха тъй нещата и всяка нова изнурителна работа беше само чудесна перспектива за следващия ден. Животът ми съвсем не беше лек, но: „До четирийсет и деветия ми рожден ден всичко ще се подреди – повтарях си. – Мога да разчитам на това. Няма какво повече да иска човек, живял живот като моя.“

И изведнъж, десетилетие преди четирийсет и деветте, внезапно осъзнах, че преждевременно съм се разбил.

Човек може да се разбие по различни начини – може да се разбие мозъкът ти – и в този случай други ти отнемат правото да вземаш решения или тялото ти, когато не ти остава друго, освен да се подчиниш на белия болничен свят; или нервите ти. В една неприятна книга с умиляваща кино развръзка Уилям Сийбрук разказва с немалка гордост как се е пропил. До алкохолизма го довело или поне силно допринесло за това разстройството на нервната система. Въпреки че пишещият тези страници не бе пропаднал чак дотам – от цели шест месеца той не бе изпивал повече от халба бира наведнъж, – неговите нервни рефлекси бяха поддали  от твърде много гняв и твърде много сълзи.

Нещо повече, за да се върна към тезата си, че животът ни нанася различни оскърбления, осъзнаването, че съм се разбил, не дойде едновременно с удара, а с отшумяването му.

… в мен внезапно се пробуди силен инстинкт за усамотение. Не исках да виждам никакви хора. Нагледал се бях в живота си на прекалено много хора – бях средно общителен човек, но стоях значително над средното в склонността да отъждествявам себе си, своите идеи и своята съдба с тези на всички класи, с които общувах непосредствено. Вечно някого спасявах или бях спасяван – за една-едничка сутрин можех да изживея всички чувства, приписвани на Уелингтън при Ватерло. Живеех в свят от тайни врагове и от предани приятели и почитатели.

Осъзнах, че през тези две години, за да запазя нещо – може би вътрешна тишина, а може би не, – аз се бях отучил от всички неща, които обичах  и всяко житейско действие, от утринната четка за зъби до вечерята с приятел, се бе превърнало в усилие за мен. Разбрах, че дълго време не бях харесвал никого и нищо, а само се бях подчинявал на стария гаснещ апетит да харесвам. Разбрах, че дори моята любов към най-близките ми хора се бе превърнала само в старание да обичам, че по-повърхностните ми връзки – с издателя, с продавача от цигарената будка, с детето на приятел – бяха само това, което помнех от минали дни, че трябва да правя. През същия този месец аз се ожесточавах от неща като звука на радиото, рекламите в списанията, писъка на трамвайните релси, глухата заспалост на провинцията – презирах човешката отстъпчивост и в същото време (макар и тайно в себе си) роптаех срещу коравосърдечието, – мразех нощта, защото не можех да спя, и мразех деня, защото ме приближаваше към нощта. Започнах да спя на лявата си страна, понеже видях, че колкото по-скоро уморявах, макар и мъничко, сърцето си, толкова по-бързо настъпваше онзи благословен час на кошмара, който подобно на катарзис вливаше в мен сила да посрещна по-добре новия ден.

Най-после станах само писател. Човекът, който упорито се бях опитвал да бъда, се превърна в такъв товар, че просто го „разкарах“, без да изпитвам по-силно угризение от негърката, която разкарва съперницата си в събота вечер. Нека добряците си бъдат добряци – нека търсените лекари издъхват на поста си със своята едноседмична отпуска в годината, която могат да посветят на оправянето на домашните си неразбории, и нека лекарите без клиентела се боричкат за пациенти за по долар на преглед; нека войниците гинат и нека влизат право във Валхалата (в норвежката митология храм на бог Один, в който той приема душите на падналите в бой герои) на своята професия. Такъв е договорът им с боговете. Писателят не се нуждае от такива идеали, освен ако сам не си ги съгради, а вашият Фицджералд ги е зарязал. 

И какво? Сега мисля следното: естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие. Мисля още, че у зрелия човек желанието да бъде с по-съвършена сърцевина от вашата, този „вечен стремеж“ (както се изразяват онези, които си печелят хляба с подобни изявления), само увеличава нещастието в края – края на нашата младост и надежда. В миналото моето щастие стигаше до такъв екстаз, че не бях в състояние да го споделя дори с най-скъпия за мен човек, а се налагаше да го разпилявам из тихи улици и пътеки и само нищожна част от него се процеждаше до някой ред в книгите ми – и си мисля, че моето щастие или дарбата ми за самозаблуда, или, наречете го както искате, беше нещо изключително. Не беше нещо естествено, а противоестествено – противоестествено като епохата на Бума; а изживяното от мен през последните години съответства на вълната от отчаяние, която заля нацията след края на епохата на Бума.

Аз ще съумея да живея с тази нова свобода, въпреки че минаха няколко месеца, докато се уверя в това. И също както насмешливият стоицизъм, благодарение на който американският негър издържа непоносимите условия на своя живот, му струваше изгубване на съзнанието за истина – така и в моя случай аз си плащам цената. На мен повече не ми е симпатичен пощальонът, нито бакалинът, нито издателят, нито мъжът на братовчедка ми, който от своя страна също ще ме намрази, и табелката Cave Canem непрекъснато е окачена на вратата ми. Аз ще се постарая все пак да бъда примерно куче и ако ми хвърлите кокал с достатъчно месо по него, може дори да ви близна ръката.

Избрано от: „Крахът“, Разкази и автобиографична проза, Франсис Скот Фицджералд, ДИ „Народна култура“, 1986
Снимка: F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing "The World's Work" (June 1921 issue), en.wikipedia.org

12414 Преглеждания