„Няма по-вредно, когато родителите - миломайковци, се впрягат сами да вършат всичко, за да имали време децата им да „учат“.“
Хайтовите размишления за родителския пример, труда, възпитанието и учителите. 1973 г.
С какво мислите, че родителят най-силно влияе за възпитанието на своите деца в нашето съвременно семейство?
Н. ХАЙТОВ: С личния пример. Словесните поуки – „това трябва“, „онова не трябва“, „това бива“, „онова не бива“, се изпаряват при първото примерче, което показва на детето, че родителят му едно говори, друго мисли, а върши – трето и четвърто.
Образци на поведение се усвояват главно от родителския пример, като от най-голямо значение според мен е трудовия климат в семейството. Трудолюбивите родители, без да искат, развиват у децата си творческите наклонности особено когато те съзнателно вкореняват у тях трудови навици. Няма по-полезно нещо за децата от приучаването им на труд.
И няма по-вредно, когато родителите - миломайковци, се впрягат сами да вършат всичко, за да имали време децата им да „учат“.
Времето за учене не се свършва, дори до края на живота, а времето за вкореняване на трудовите навици изтича горе-долу докъм десетата година и пропуските в това отношение са непоправими.
Ние, сегашните българи, имаме една порочна склонност: да правим лесен живота на децата ни, а това е, чини ми се, най-голямата поразия на семейното възпитание. Има родители, които возят децата си до училище с кола, даже когато не е зима, нито пък училището е далече, без да мислят какво самочувствие вдъхват у тях още в най-крехката им възраст и с какви тежки последици е свързано това ненавреме изградено фалшиво самочувствие. Фалшиво, защото истинското самочувствие е само онова, което идва от доказани собствени превъзходства, а не от родителското положение.
Моите родители нито време са имали, нито намерение да се замислят за моето възпитание. Те просто ме накараха да работя, а другото само си се намести. Велико възпитателно средство е трудът! Второ като него няма! Казали са го мнозина, аз си позволявам да го повторя и бих го повтарял непрекъснато.
Кой е за вас идеалният учител?
Н. ХАЙТОВ: Този, на когото учениците се възхищават. За щастие аз имах удоволствието да се възхищавам на моите учители.
Кой според вас трябва да става учител?
Н. ХАЙТОВ: Само оня, който би прегърнал тази във висша степен творческа професия – с обич и увлечение. Учител, който не си обича работата, е чума и за учениците, и за образованието, и най-вече за възпитанието им. Защото учителят гради с живи сърца и умове основите на обществото и не е пресилено, ако се каже: каквито са учителите – такова е и обществото…
Възпитанието наука ли е или изкуство?
Н. ХАЙТОВ: Нито е наука, нито е изкуство. Възпитанието е преди всичко пример!
...
* В-к „Литературен фронт“, август 1973 г.
