Планината е като града, градът - като планината ♥ Дмитрий ЛИХАЧОВ за българската природа

Всеки народ има свой съюз с природата. За да се сравнят различните природни картини, създадени със съвместните усилия на хората и земните стихии, трябва според мен да се посетят Кавказ, Средна Азия, Испания, Италия, Англия, Шотландия, Норвегия, България, Турция, Япония, Египет. За природата не може да се съди по фотографиите и по пейзажната живопис. От всички току-що изброени страни и земи мога повърхностно да съдя само за Кавказ и за Англия, за Шотландия и България. Във всяка от тези страни съществуват свои своеобразни отношения между природата и човека – винаги трогателни, вълнуващи, отношения, които говорят за духовна извисеност на човека, по-скоро на народа.

В България съществува една любопитна особеност за взаимоотношенията между природата и човека – те са взаимно обърнати и открити. Макар и слабо, тази особеност се долавя още в първата столица на България – Плиска. Името на града има същия корен, както и името на един от най-старите градове в Русия – Псков (в древността градът се е наричал Плесков, „побратим” на Плиска по име). И двата града са разположени на равно, плоско място, откъдето идват и имената им. Сред развалините на великолепния дворец в Плиска, по стените и по пътищата лежат големи каменни блокове. Със своята монументалност и тежест те сякаш утвърждават могъщите хоризонтални линии на околното пространство. 

Прабългарите били чергари, но постепенно преминавали към заседнал живот. Те не можели бързо да се разделят със степите, където пасели конете и другите животни, затова първата своя столица основали не в лесно охраняем планински район, а сред пасища. За да затвърдят новия си начин на живот, те построили града от огромни каменни блокове и така засвидетелствали своята предстояща во веки веков обвързаност със земята. 

Втората българска столица – Преслав – е строена по друг начин – в широка долина, заградена от планини. В центъра й се намира прочутата Кръгла черква. Околните планини се любуват на Преслав и на черквата в центъра му, а градът се възхищава на величието на планините. Взаимната връзка между природата и човека е още по-своеобразна и силна в третата българска столица – Велико Търново. Градът е разположен на няколко високи хълма. Най-важните от тях са Царевец с непрестъпната му крепост и Трапезица с неговите черкви и манастири. Между хълмовете се извива река Янтра, а във водите и се оглежда трепетната красота на града. Над цялото това сложно взаимоотношение между планината, града и реката се извисяват още по-високи планини. Една от тях жителите на града нарекли Момина крепост – толкова била непристъпна, природно защитена, че дори девойки можели да я отбраняват. Планината е като града, градът – като планината... Планините и градовете сякаш са слети в едно, сякаш живеят заедно. 

Такива са и сравнително новите, възрожденските градове в България. Един от тях е Копривщица. Копривщица е градът на „първата пушка”. Тук е започнало освободителното Априлско въстание срещу многовековното османско иго. На въстаниците помагала и самата природа, като им предлагала своите планини и гъсти гори. И днес градът продължава да съжителства с планините и горите. В центъра на Копривщица сред двуетажните типично български къщи се извисяват могъщи, необикновено високи горски ели – гората е навлязла в града. От прозорците на всеки дом се виждат планинските ливади със стадата овце; виждат се местностите около града, при това от всяка къща (безспорно стара къща, защото съвременните архитекти не разбират тези неща). Българите строяли къщите си по много интересен начин. Вторият етаж е винаги обърнат така, че от прозорците му да се вижда улицата и непременно природата, заобиколила града. В планинските градове прозорците гледат към планините, в крайморските – към морето. Плавната линия на кобилицата, която като архитектурен елемент се повтаря в къщите, оградите и портите, сякаш отразява силуета на българските планини. 

Най-изтъкнатият български архитект от XIX век – Колю Фичето – бил самоук и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отражението им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и до-рисуват. Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектура, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност. 

От: „Писма за доброто и прекрасното”, Дмитрий Лихачов, ДИ „Народна просвета”, 1986 г.
Снимка: ru.wikipedia.org