„Няма срам и страх, няма грях пред отприщените като лавина желания. Човекът не е отговорен пред Бога или обществото, пред изкривената си крехка съвест.“
Необузданият ламтеж е в основата на човешките престъпления и бъркотии - ламтежът към стоки, пари, имане и наслади. Става дума не за желанието на гладния да се нахрани, на жадния да задоволи жаждата си, на човека без покрив - да намери подслон. Думата е за извънмерния ламтеж, който не познава граници и не подбира средствата. Това са неуловимите оловни инстинкти в човека, които го правят жертва на т.нар. „страсти-красти“ - разяждат обществата и сблъскват народите.
Доказано е от хилядолетната практика и от историята, че има само едно сравнително сигурно средство за укротяването на оловните инстинкти чрез един също много силен инстинкт - страха от наказанието, когато човек в своите неконтролирани ламтежи прекрачи границата на установения морал; на писаните и неписани закони.
Прилагани са и други средства за облагородяването на човека, за просветляването на неговия ум и всаждането в живота му на благородни навици и пр., но на практика тези присъщи за по-цивилизованите общества средства имат малък дял за обуздаването на оловните инстинкти. Основното средство си остава, за съжаление, страхът.
В недългия списък на видовете страх, предназначени да играят ролята на спирачки в поведението на човека, първо място заема „страхът господен“.
Религиозният морал, който запрещава на човека да греши, защото за всеки грях има и небесно възмездие чрез предвидените в почти всяка религия адови мъки. По едно религиите си приличат: всички съдържат правила за поведение и предвиждат наказания за нарушаването им. Спомнете си известния надпис върху плоча от VIII век на хан Пресияна намерен в градчето Филипи:
„Който и да криви истината - Бог вижда. И който и да лъже - Бог вижда. На християните (разбирай византийците) българите направиха много добрини, християнин забравиха, но Бог вижда.“
Облагородяването на човешките нрави се е постигало с много усилия и време от поколение в поколение чрез всаждането на религиозната нравственост и на вярата, че Бог вижда. Аз написах историята на моето родно село Яврово и с изумление установих, че в продължение на триста години там се случило само едно убийство, нито една кражба! По-голяма част от хората бяха неграмотни, или както сега се изразяваме, „прости“ и диви, на нито на една външна врата нямаше ключ, нито от един двор не се е ни чуло, ни видяло да се открадне брадва, мотика или рало. Никой не бе запомнил подпалени на къра снопи, изгорена за отмъщение плевня или къща, да е имало развод или някой някому да не е върнал взети в заем пари.
При това никога в моето село не е имало (нито през петвековното робство, нито след това) полицейска власт да пази реда. Имаше обаче друга, невидима, могъща - това, което сега наричаме „обществено мнение“ страх от опозоряване и осрамотяване. Това беше втората велика вразумителна сила след страха божи, която слагаш спирачка на грубата сила и ламтежа.
Прегрешилия прекарваха през цялото село, възседнал голо магаре - всички да го видят н заплюят. Нищо повече. Но след това никой не се е сватосвал с него, не му е давал кравата си или вола за „спрягане“ по време ма оран или мулето по време на харман. Никой не му е вземал поздрава („добро утро“). Не можел да сяда при мъжете пред църква. Това е било опозоряваща човека изолация, която рано или късно го е принуждавала да се изселва.
Думичките „срамота“, и „грехота“ съдържаха най-големия упрек и едновременно най-голямата заплаха. Нямаше дълги нравоучения - нямаха и време родителите за наставления.
Не само нравственият, но и стопанският ред в традиционното българско общество се крепеше на религиозни норми. Кога да се оре, сее или вършее, докога може да се доят овцете, откога може или не може да се яде мляко или грозде - всичко това бе овързано с традиционните и религиозни празници.
Имаше си определено време за садене например на фасула и тиквите, за гроздобера и дори за деня, когато можеха да бъдат свалени от тавана обвесените, да се ветреят свински крака и да се сготвят на яхния с лук. Тези битови и стопански правила бяха есенция от горчив многовековен опит, внизан в религията, за да придобие задължителност и трайност. Това бяха изпитани закони, които осигуряваха оцеляването на селцето в продължение на хилядолетния му живот в една студена, мъчнодостъпна планина почти без орна земя.
Какво е било значението на религията за традиционната нравственост на българина сега вече - след нейното разпадане по време на деспотичния социализъм, знаем с безпощадна яснота. Религията беше прогонена от живота на хората с едно безподобно и безсмислено ожесточение. Традиционните „спирачки“ бяха унищожени, нравствените задръжки - пречупени. На оловните инстинкти у човека бе противопоставена само фиктивната „социалистическа законност“. „Фиктивна“, защото законите се прилагаха селективно, а за известни категории хора изобщо не се прилагаха. Вместо ред и справедливост внасяха разврат и отвращение. За разлика от все виждащия Божи закон те застрашаваха престъпниците само ако бъдат заловени. А при хилядите начини да се избегнат, заобиколят или пренебрегнат, те загубиха основното си качество - да вдъхват респект, уважение и страх.
Печалният резултат от всичко това беше сриването на традиционната нравственост и скокообразното увеличение на престъпността.
С разпадането на българското село изчезнаха и обичайните задръжки - двете ключови понятия в речника на българина: „срамота“ и „грехота“. От тези две могъщи някога спирачки днес останаха само ръждясали остатъци у по-възрастните хора. Никой не смее дори да произнесе думата „срамота“ и „грехота“, след като в продължение на 40 години те бяха зачислени в категорията на буржоазните предразсъдъци. Една дреболия ще посоча за пример, но дреболия чудовищна: в продължение на 38 години в българския печат думата „човещина“ не се появи нито веднъж! И човещината се превърна в класово понятие.
Духовната безпътица, причинена от сриването на традиционния морал, отприщи ламтежа, непреодолимото желание за повече наслади и се развихри консумативната стихия, социалистическият хедонизъм, който най-просто може да бъде изразен с думата разживяване. Няма срам и страх, няма грях пред отприщените като лавина желания. Човекът не е отговорен пред Бога или обществото, пред изкривената си крехка съвест. Нагонът е отвързан. Злият дух, който доскоро бе затъкнат в шишето с девет запушалки, сега е освободен. Тапите са отхвърчали и виждаме как настъпилата анархия помита всички пречки задръжки.
С този морал започва нашето политическо и стопанското „възраждане“. С това грозно наследство. Толкова сме болни, така ни е пречупен гръбнакът, че още не можем да се надигнем, за да посочим с пръст онези, които прогониха човещината от живота ни и я заместиха с догмите на политическата демагогия.
Ще се оправим ли от тази покруса?
Бихме се оправили навярно, но цялата работа е в имаме ли достатъчно време пред себе си да изцерим гнойните си рани?
Болното, непълноценното в природата става обикновено жертва на заобикалящите го хищници, а ние - нека не се залъгваме - живеем в един макар и цивилизован, но още хищнически свят. Кървавите събития около нас говорят сами за себе си, че с разрастването на гърлата върху планетата, което изпреварва разрастването на благата - социалното международно напрежение ще се изостри. То няма да стихва въпреки благородните усилия на малцината упорити миротворци. Страстите се изострят, фанатизмът се зъби отляво и отдясно, а разединението е пословично. Покварата е проникнала до кокал в омаломощения национален организъм. Ние сме в същото положение, в каквото сме били по времето на Иван Александър при залеза на Второто българско царство - в плен сме на същата поквара, същото разединение и политическа слепота.
Дано всичко това не свърши със същите политически резултати…
Зная, че не са приятни тези прокоби, но времето не е за залъгалки.
Наслушахме се на приказки, нагледахме се на глупости - време е да си отворим очите за голямата, страшната истина.
* Публикувано в сп. „Българи“, кн.1, 1992 г.
Снимка: bg.wikipedia.org