„Или искаш да ме видиш един ден застанал до стълбите на театъра, че протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление…”
Страшен и – пак ще повторя – изпълнен с огромен социален смисъл е краят на Яворов.
През 1914 година по площад „Славейков” и улица „Раковски” на път за клиниката на д-р Сарафов минувачите са срещали един слаб, приведен, без време състарен, с поизвехтели черни дрехи слепец да потропва с бастуна си по тротоара. Черните очила са покривали не само слепите очи, но и израза на нечовешки страдания по лицето му. Този безкрайно скръбен човек понякога е бил сподирян по улицата от хули и ругатни, защото организирано и стръвно, такава атмосфера са създавали около него калната буржоазна преса и злобната, клеветническа мълва на столичния „хайлайф”.
И въпреки душевните и физически страдания Яворов е бил жаден за работа, за дела. В моменти на утоложаване е строял съвсем реалистични планове за творческа работа, при условие, че му се осигури минимална материална издръжка. Приятелите му действували да му се отпусне пенсия, но усилията им се разбивали в каменна стена.
„Изгубването на зрението му отнемаше всичко – пише близкият му приятел Вл. Василев: - връзката с живота, хората, света. Ако би могъл да го възвърне или малко да се проясни, Яворов би останал.
– В мен сега жаждата за живот е много по-голяма – говореше ми веднаж, - отколкото преди. Малко, малко искам да ми се проясни зрението, да мога да работя на пишеща машина, друг ще ми чете, тогава бих се предал на работа и само на работа. Тя е единственото, което ми остава”.
Един от най-близките му хора, приятелят от младини и зет му Никола Найденов, прекарал месец при него в санаториума на д-р Сарафов, също припомня надеждите за труд, за дела, които вълнуват понякога слепия Яворов. Чул, че е възможно да му се отпусне народна пенсия, той започва да крои планове:
– Вие ще се приберете при мене и ще ми секретарствувате. Пак ще почна да работя. Не ще мога да добивам външни впечатления, но затова пък поезията ми ще стане по-духовна и по-ценна.
В такива моменти на оптимистично настроение той живееше със самочувствието, че ще даде още много на българската литература, и ми казваше:
– Аз чувствам своите душевни сили в своя разцвет и при моята по-нататъшна работа, която ще бъде в областта на драмата и разказа, аз ще дам на българската литература такива художествени ценности, каквито й дадох с лириката си”.
Но постепенно всяка надежда за макар и частично оздравяване или за пенсия от страна на държавата пропадат.
Няколко дни преди края с мъка се добира до лабораторията, в която работи един от малкото човеци, които го обичат, които му вярват и знаят какво значи той за националната ни култура – проф. Асен Златаров.
„… Идва Яворов и мълчаливо сяда до масата…
– Ще ти искам отрова.
Това Яворов го казва спокойно, отмерено, безстрастно, дори някак безразлично. Но под тая привидна кроткост аз усетих, че стои едно страшно решение.”
На приятелските молби и горещи увещания той отвръща със същия безстрастен от прекомерна скръб глас: „Или искаш да ме видиш един ден застанал до стълбите на театъра, че протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление…”
Яворовата гордост не допусна да стане това. Той изпи отровата и се застреля в онзи вълчи свят, за да възкръсне в наше време, обкръжен от всенародна обич и уважение – за голямото му творческо дело и за трагичната му житейска съдба.
От: „Яворов” ,Пенчо Данчев, изд. Българаски писател, 1978
Снимка: lit.libsofia.bg
