„Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, желанието на човек да покаже себе си, да бъде това, което е. То е главният фактор на отчуждението, на неразбирането.“
Подозрението
Всеки път, когато погледна назад или пък случайна среща ме върне към твърде пресните ми спомени от българската действителност, у мен неизбежно откликва едно много ярко чувство, идващо от дълбините на тази действителност - ПОДОЗРЕНИЕТО. Без значение какво и кого си спомням, виждам очи, които не вярват, които подозират, които се безпокоят, често пъти страхуват. Колко пъти върху лицата на всички, които познавам съм виждал въпроса: „Кой знае кой си и какво искаш?“ Въпрос, отправян към всекиго и спрямо всекиго, сякаш от всекиго може да се очаква всичко. Но дори когато изразът е липсвал, човек винаги е разбирал, че подозрението си стои - неизбежно, неотстранимо.
Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния български характер. То е доведено до жизнена степен далеч надвишаваща нормалното човешко подозрение и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на невероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 година. Въпреки твърде мъчителната и изпълнена с изпитания историческа съдба, българинът никога не е живял под страха на непрестанно подозрение. Върнете се назад и погледнете онова, което отличава вас, съвременните българи и достоверните портрети на нашите прадеди, нарисувани от Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков… Може ли някой да твърди, че подозрението е господствуваща черта в характерите на дядо Либен, или на Вазовите „Чичовци“ или на кой и да е от Йовковите селяни? Подозрението, основателно или неоснователно, го няма и при българите на Талев. А ако то някъде съществува, то е в кръга на нормалните човешки реакции и твърде далече от морето на всеобща национална болест или лудост.
„В България всеки подозира всекиго.“
Подозрението завладя нашата страна върху черните крила на страха. По същество постоянното подозрение е един от изразите на постоянния страх. И тъй като страхът има своите реални основания, то и подозрението лежи върху солидна основа. За нещастие подозренията на мнозина български граждани в края на краищата са били оправдани от живота и затова никой не може да им отнеме правото на лична бдителност, правото да ви подозират. Но въпреки това, като знам колко огромен и преобладаващ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на подозрение е неоправдана, че заради няколко истински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания навик да отричаме цялото хармонично царство на човешкото доверие. В действителност всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много работата на диктаторите.
С всички свои безогледни действия партията и нейната държавна машина успяха да създадат тази огромна по количество и качество отрова — подозрението. Колко пъти сме чували трагичния възглас:
„Не вярвам никому! Не вярвам и на себе си!
Принципът на доверието между общество и индивид, върху което всяко нормално човешко обществено устройство почива, у нас е пожертвуван абсолютно стопроцентово, за да бъде заменен от принципа на подозрението. И ако обществената организация непрестанно подозира отделния гражданин, то последният съвсем логично се отнася със същото подозрение спрямо обществената организация. Оправдано или неоправдано режимът подозира българските граждани в съзнателен или несъзнателен опит да му се противопоставят и го разстроят. Оправдано или неоправдано, българският гражданин подозира режима в постоянен опит да му отнеме нещо, да го ограничи още повече и направи още по-зависим. И тъй като режимът се представлява от хора, то фактически подозрението е между хора и хора. А тъй като не е много лесно да се разбере кой е по-тясно свързан с режима, тъй като, без съмнение освен явните му представители съществуват огромен брой тайни представители, подозрението върви във всички посоки.
…
Защото ПОДОЗРЕНИЕТО това е прекъсването на нормалното общуване между хората, прекъсването на ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ КОНТАКТИ между човек и човек. Подозрението предизвиква веднага неискреност, притворство, външна учтивост, демагогия, лицемерие. Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, желанието на човек да покаже себе си, да бъде това, което е. Вместо прям, силен и вълнуващ разговор идват мълчание и дежурни фрази. Подозрението е най-силното оръжие на алиенацията в комунистическото общество. То е главният фактор на отчуждението, на неразбирането. Колко пъти с болка съм установявал, че човекът отсреща не ми вярва, защото смята, че зад всичко, което му казвам, стои нещо друго. Колко пъти аз съм бил измъчван от подозрения, че внезапната, привидно искрена емоционална експлозия на някого, не е поредно представление. Колко пъти, сграбчван от подобна параноя, съм се задушавал в желанието си да се „изприкажа“ пред някого, а подозрението ме е възпирало.
Но кой печели от тази оргия на всеобщо подозрение у нас? Този, който е заинтересован хората да нямат истински контакти, да нямат истински разговори, да не знаят и да не се познават един друг, да се боят един от друг и никога да не застанат в една редица. Затова подозрението се поощрява. Бедата е, че хората, които го разпространяват, започват да си вярват. Има нещо трагично във факта, че колкото повече един гражданин вярва, че е подозиран, толкова повече му се струва, че той е нещо, че заема важно място в света и живота. Познавам хора, които биха умрели, ако им се докаже, че никой не ги подозира за нищо. В замяна на това, колкото по-високо човек се изкачва в обществената йерархия, толкова по-силно параноята расте. И тогава сякаш самовнушението, измислицата стават реалност, защото гражданинът на голямата власт най-често действа по подозрение и в създадения хаос от лъжа и истина никой не може да разбере кое какво е.
Подозрението е една от нашите най-мъчителни болести, защото, когато човек внезапно се намери в чужбина, всред съвсем друг свят, където напълно отсъства натискът на всекидневното подозрение, струва му се, че е загубил мястото си в живота. Боя се, че ние толкова свикнахме да подозираме, че много трудно ще отвикнем.
Фрагменти от: „Когато часовниците са спрели (Нови задочни репортажи за България), Георги Марков, ИК „Пейо К. Яворов“
Снимка: © Архив Любен Марков
