Философският подход на големия наш лечител към епидемиите от заразни болести и тяхното самоунищожение
Бич Божий
Той беше обмислял години, десетилетия наред отношенията на хората към болестите, от които боледуваха, и отношенията на болестите към хората, които боледуваха от тях. Доста странни отношения!
Поначало коя и да е болест, в кой и да е конкретен случай възниква „заредена" потенциално с „намерението" да умъртви страдащия. Колкото и невинно и преходно да е едно заболяване, то се врязва в живота на човека с „максималистични" претенции. А те пък водят до смърт.
Смърт обаче се получава далеч не във всички случаи!
Тук изпъква друга аналогия, която Димков разискваше от време на време: едно зърно - например житно, - ако попадне на добра почва, в края на краищата дава клас с множество зърна. Всяко от тях, ако попадне на добра почва, отново ще даде клас със зърна. Това са „крайните“ точки на грандиозния и невероятно витален процес, който в случая с житото би довел дотам, че цялата земя да се покрие с житни ниви. Подобна „глобална тенденция", изразяваща виталността и живота, се ограничава от противодействащи участия, всяко от които притеснява другите, а и те притесняват него. В края на краищата остава несъмнена възможността - при определени условия - всеки растителен вид да се стреми към повсеместност.
Нещо подобно има и при болестите: всяка от тях се стреми да надмогне човека изцяло и го погуби, а има „амбицията" и да се разпространява от човек на човек (тук става дума не за заразните болести), и погубва колкото се може повече хора. В това се изразява „битието" на болестта. Преценена така, тя е напаст, премеждие, опасност, с която човек трябва да се бори. И в тази борба са заложен и дълбоко философски начала, обвързани със самия живот - на човека и живота изобщо. „Естествената" тенденция на страданията да се прехвърлят от човек на човек триумфира при заразните болести, а се проявява по различен начин (съобразно обстоятелствата) в отделното, изолираното заболяване. По-опасно изглежда епидемичното им разпространение. Те са толкова „амбициозни", че не се спират пред нищо, за да постигнат пълното затриване на човешкия род.
Вирусът, да речем - на едрата шарка, може да изтреби хората върху огромни пространства, които те са обявили за свои отечества.
Изглежда, че точно „с тази цел" са се „формирали" досегашните епидемии от заразни болести - холера, чума, едра шарка, гриповете (те са пък цяла серия и от десетки години вече с небивало настървение усъвършенстват" агресивната си виталност) периодично заливат света, сякаш почват да унищожават човечеството от единия край, за да го премахнат изобщо от земята. Такава изглежда амбицията им.
И всякога се е повтаряла една и съща дълбоко поучителна история, която отдавна е престанала да бъде чисто медицински въпрос, макар и досега да се разглежда и оценява именно като медицински, а не философски проблем, какъвто всъщност е.
Изправен пред дадена епидемия, все едно каква, философът трябва да я квалифицира, да намери мястото й сред най-важните „биографически" събития на човечеството. Преценено обективно, това си е чисто ясновидство в „породата" на епидемията, в същността на едно или друго явление (произшествие, бедствие).
Лечителя бе възприел именно този философски подход към медицинските явления. И ето до какви изводи го бе довел той по отношение на зловещите епидемии - тези повтарящи се и неизтребими напъни да бъде унищожено човечеството. И все безуспешно! Димков посочваше няколко важни момента - епидемията от заразна болест се ражда в определен момент, на определено място, по определен „начин". Казано с две думи - тя прави „десант" в човечеството, като допуска „повторения". Дотогава такава няма и никой не връхлита върху злощастните територии.
Къде е например сега всемогъщият, най-зловещ сред зловещите болестни „агенти" - този на чумата? Десетилетия, а и векове, вече не се говори за епидемии от чума. Човечеството не боледува от нея и не и принася милиони жертви в „курбан", както е било принудено да го прави някога. Но къде е агентът? Може ли да се каже, че чумата е изтребена от лицето на земята? Че човекът, разполагащ със съответни противодействия и „оръжия", е победил „завинаги" тази болест, като е изтребил всички нейни бацили и те просто са изчезнали от земята?! Едва ли. След като толкова дълго време ги няма, човек се изкушава да допусне, че те наистина са изтребени.
Това обаче е илюзорно. Дори да са унищожени, тези ужасни бацили съхраняват възможността да се сформират отново от живата материя, към която са принадлежали в миналото. Но въпросната възможност е не само реална - тя е неизтребима. От време на време в годишниците на Световната здравна организация (СЗО) се съобщава за някой и друг случай на боледувания от чума и - дори! - на загинали от нея. Някогашните всепомитащи епидемии са се изродили в почти лабораторно-амбулаторни установявания на „подобия", отбелязвани все пак като чума, защото става дума именно за нея. Изследователят би се изкушил да каже, че чумната епидемия (върлувала през средните векове и по-късно) вече е отпаднала от този свят.
Кой е човешкият „благодетел" в случая? Преди всичко болестта! Лечителя бе размишлявал дълго и доброжелателно върху тези отговорни проблеми, обзет от мечтата да създаде един том от съвети и благопожелания - отправени към хората като завет. Именно доброжелателността на неговата мисъл му позволяваше да навлезе дълбоко в същността на нещата и разкаже за тях като мъдрец,
И ето: чумата връхлита със страшна сила върху Европа и хвърля в смъртен ужас всички. Хората започват да мрат като мухи. Опустяват села, градове, държави... Във всеобщото слисване така неотменимо близко се струва всекиму унищожението на този свят по най-страшния начин - обезлюдяването. Месеци, години наред из цяла Европа погребват мъртви люде и отчаяно се бранят против заразата, която ги кара да се откъсват един от друг и търсят избавление - всеки за себе си. Това изглежда спасително. Така би отсъдил и Лечителя, ако не бе вникнал дълбоко в същността на нещастието. И какво бе съзрял на дъното на въпросното проклятие?
- Човеците заболявали почти всяка минута от чума и умирали, - както се казва, вървешком. Просто падали, поразени от болестта. Нейният триумф изглеждал недосегаем и категоричен. И все пак връхлетяла с такава стръв върху Европа, тя не е успявала да изтреби хората докрай. Защо? Може би някой се е скрил на непристъпно място и си е показал носа едва след като тя се оттеглила? Но тя не се оттеглила! Нашествието се е изразявало в масови заболявания на хората от все нови провинции. А в какво се е изразявало нейното оттегляне? Събрала вируси по някакъв начин и ги отнесла натам, откъдето се била появила?
О, не! Просто участвалите в грозната епидемия бацили били унищожени. Преминавайки от заразен към нов заразен, те губели от настървеността си; тяхната вирулентност се притъпявала и продължавала да отслабва, макар да е оставяла след себе си трупове. Най-сетне дотолкова се изтощила в масовото унищожаване на хората (които, боледувайки и умирайки, омаломощавали „агресорите"), че била принудена да се самоунищожи.
От: „Сто години за всеки. Рецептите на Петър Димков“, Николай Антонов, изд. Гея - Либрис
Снимки: petardimkov.com
