„Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч. В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот…“
Художествена измислица или тлеещо пророчество - ясновидецът на човешката душа Достоевски и фрагмент от романа му „Престъпление и наказание“, 1866 г.
(Vladimir Favorsky, Woodcut of Fyodor Dostoevsky, 1929)
♥ Сънят на Разколников през Страстната седмица
В настоящето - безпредметна и безцелна тревога, в бъдещето - непрекъсната жертва, с която нищо не се постига - ето какво му предстоеше на този свят. И какво от това, че след осем години ще бъде едва тридесет и две годишен и ще може да започне нов живот! Защо му е да живее? На какво да се надява? Към какво да се стреми? Да живее, за да съществува? Но той и преди беше хиляди пъти готов да отдаде съществуванието си за една идея, надежда, дори фантазия. Само съществуванието винаги му е било недостатъчно; той винаги е искал нещо повече. Може би само поради силата на своите желания се беше сметнал тогава за човек, комуто е позволено повече, отколкото на друг.
И поне съдбата да му беше изпратила разкаяние, пламенно разкаяние, съсипващо сърцето, отпъждащо съня, такова разкаяние, от ужасните мъки на което ти си привиждат въже и пропаст! О, той би му се зарадвал! Мъките и сълзите - та това нали също е живот. Но той не се разкайваше за престъплението си.
…
Той лежа в болницата до края на постите и целия Великден. Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше. Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа. Всички са обречени на гибел с изключение на някои твърде малобройни, избраници. Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, като виждаше другите, биеше се в гърдите и плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво - за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба. Събираха едни срещу други цели армии, но армиите, вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един друг. В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призовава, никой не знаеше, а всички бяха в тревога. Изоставиха най-обикновените занаяти, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря. Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха. Започнаха пожари, започна глад. Всички и всичко загиваше. Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч. В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.
Из: „Престъпление и наказание“, 1866 г., Фьодор Достоевски, Издателство „Захарий Стоянов“
Илюстрация: Vladimir Favorsky, Woodcut of Fyodor Dostoevsky, 1929
