„Всички пътища водят към държавната служба. Обърни се към майката-държава и тя ще те накърми. Всяко двадесет и шесто число ще ти поднася тя гръдта си, ти ще прилепяш само устни о нея и ще бозаеш и няма да имаш грижа за нищо.“

Излизайки от кабинета на ректора, където получих дипломата си, и слизайки по стълбите, аз мислех: „Сега пред мен са открити всички пътища в живота, целият свят е мой, аз притежавам оня ключ, който отваря всички железни врати, в ръцете ми е Аладиновата вълшебна лампа, пред която скалите се поместват, стига само да поискам, и дипломата ще ме отведе там, където желая.“ Но веднага щом прекрачих прага на университета и се озовах на улицата, аз се спрях смутен пред въпроса: накъде?

Разгърнах още веднаж дипломата и я прочетох отново. И едва сега разбрах, че тя не ми предлага никаква друга възможност, освен да стана чиновник, а ако искам, да бъда човек със свободна професия – адвокат, журналист или артист.

Чиновник?

Примамлива професия наистина. От тебе изискват да не мислиш и за това ти плащат месечна заплата. Достатъчно е да можеш да прегънеш лист хартия и да умееш да прегъваш гръбнак; да имаш високо мнение за своите началници и много лошо за техните предшественици; да ласкаеш по-високостоящите и да издевателствуваш над по-нископоставените от теб; да приучиш ухото си не всичко да чува, окото си – не всичко да вижда; да умееш според случая да направиш черното бяло, бялото – черно; да можеш да четеш между редовете, да гледаш през пръсти, да държиш езика зад зъбите си, да се усмихваш, когато те обиждат, да благодариш, когато те обругават, да умееш да бъдеш предан, когато те награждават. Ако усвоиш всичко това и ако можеш да го понесеш – ще живееш сто години и ще дочакаш пълна пенсия.

Адвокат?

Примамлива професия наистина. На теория – защищаваш невинния и преследваш виновния, на практика – защищаваш виновния и преследваш невинния. Защото, ако адвокатите постъпваха само според теорията, тяхната професия би изгубила всякакъв смисъл. Невинният, ако наистина е невинен, няма защо да бъде защищаван, виновният, ако е виновен, законът го преследва и без помощта на адвокат. Затова най-добре би било адвокатите да нямат работа нито с невинните, нито с виновните, още повече, че е много трудна работа да се познае кой е невинен и кой е виновен. Най-добре би било да се занимават само с продаване на съвети. Адвокатите са единствените съветници, които продават своите съвети за пари. Всички останали видове съветници – родители, учители, професори, домашни приятели – ги раздават безплатно. И най-важното, като отидеш при адвокат, ти нямаш право да опипаш съвета и да му кажеш: „Нямате ли в склада по-добро качество от тая стока?“ Не можеш и да му върнеш съвета с думите: „Вижте, господине, тоя ваш съвет е малко нещо прокиснал и намирисва на плесен.“ Не можеш да му кажеш нищо такова независимо от това дали ти се харесва, или не неговият съвет.

Представете си каква жестока ирония на съдбата би било, ако аз, който никога през живота си не съм се вслушвал в ничий съвет, започна сега сам да продавам съвети.

Журналист?

Примамлива професия наистина. Словото, което у нас е така евтино, което никак не се пести, което се подхвърля, разсипва, разхищава – същото това слово ти превръщаш в търговски артикул и го продаваш на висока цена. Може нищо да не знаеш и все пак минаваш за човек, който знае всичко, може никак да не си по-умен от ония, които мълчат, и все пак ти говориш от тяхно име. А каква чародейна сила крие в себе си тая професия! Щом се докоснеш до някоя тайна, тя престава да бъде тайна; щом се докоснеш до нечия чест, тя престава да бъде чест. Под твоето перо изчезва спокойствието на хората. Виното превръщаш във вода и водата във вино; черното заместваш с бяло, а бялото с черно; възкресяваш мъртъвци, а изпращаш живи в гроба. Способен си да измиеш без сапун, да обръснеш без бръснач, да изпереш кирливи ризи без вода.

Артист?

Наистина примамлива професия – възвишена, стояща над всичко ежедневно и профанско, – като изключим само театралния касиер; професия, която най-дръзко и най-очевидно потвърждава факта, че великото слово, словото на истината, словото на правдата, словото на любовта, словото, което изразява всичко възвишено, може да се каже открито само тогава, когато е прикрито и украсено с лъжа. Нарисувани върху платно храмове, палати, градове, гори, корони от картон, дрехи от фалшиво злато, дървени мечове, лъжливи сълзи, престорени въздишки, лъжливи, привидни вълнения, радости – и всичко това само за да може да се кажат тия велики вечни слова. Къде отиде щастливото детство, когато обърнатото корито служеше за трон, върху който седеше цар с протрити колена и скъсани лакти, затъкнал едно перо на шапката си, и все пак детската фантазия бе способна да види хермелинова наметка върху плещите му, корона – на главата му, да повярва, че върху коритото седи миропомазаник и със страхопочитание му шепне: „Ваше величество!“ Хората наричат това детска наивност, но колко много престорена наивност и фалшива показност са необходими, за да се представи пред хората това, което децата са способни да сътворят с фантазията си.

И вероятно за това, че представят великото слово на истината, предрешено в пъстро и фалшиво одеяние, артистите биват наричани служители в храма на Талия. Когато като дете за пръв път чух да наричат артистите свещенослужители, аз си помислих: оня, който играе любовник, трябва да е архимандрит, оня, който играе интригант, трябва да е архиерейски наместник, оня, който играе комичните роли, навярно ще е председателят на консисторията, а изпълнителят на ролята на Крали Марко, който размахва боздуган, трябва да е дякон, защото и нашият дякон размахваше кадилницата също като боздуган. По-късно се уверих, че артистите наистина са свещенослужители, само че без приходите на свещенослужителите, без техните санове и без техния червен пояс, който не би и могъл да се крепи на мършавия им корем.

В професията на артиста най-хубавото е това, че своята работа те извършват скрити под маска и грим. Това впрочем вършат всички хора в живота. Разликата между тях и артистите е само тая, че докато артистите се гримират според ролята, която играят, така че егоизма представят като егоизъм, злобата като злоба и подлостта като подлост, то в живота бива по-другояче – играе се една роля, а се слага друга маска. Политикът например върху себичността си слага маската на родолюбието, насилникът скрива насилието си под маската на справедливостта, богаташът – лихварството си под маската на добродетелността, развратницата – изкуството си в порока под маската на наивността, а злонамереникът маскира своите злонамерени съвети с маската на приятелството.

След като изредих в ума си всички тия професии с техните добри страни, аз все още стоях с дипломата под мишница, не знаейки накъде да поема, какъв да стана – адвокат, журналист, артист или чиновник.

Казват, че в моменти на нерешителност най-добре е да се обърнеш към опита, въпреки че лично аз нямам чак толкова добро мнение за него. Той, казват, бил майка на мъдростта. Може би. Но майка на опита е пък лекомислието, защото, ако нямаше лекомислие, нямаше да съществува и опитът.

Попитах къде е бюрото на опита, кога приема той и се обърнах към него:

– Имам диплома за висше образование, която ми дава право да стана адвокат, журналист, артист или чиновник. С тая диплома вратите към останалите професии са ми закрити. Колебая се какво да избера.

– Постъпи на държавна служба! – отговори ми опитът.

– По ми се иска някоя свободна професия.

– Коя?

– Адвокат например.

– Адвокат? – каза опитът и повдигна вежди. – Ако се придържаш о закона, цял живот ще ходиш гладен, а ако имаш намерение да го заобикаляш, тогава няма защо да ставаш адвокат. Иди в планината и обирай пътниците. Така ще забогатееш по-бързо, и то без никаква диплома. Може би искаш да защищаваш невинните или пък виновните? Невинните плащат малко, а виновните нямат пари. Или пък искаш да даваш съвети на жените как да се развеждат с мъжете си, на наемателите как да не плащат наема си, на селските кметове как да се измъкват от преследването на закона, който ги гони за злоупотребените пари от събрани данъци. Това са дребни риби.

Друго нещо е да ти паднат например в ръцете някои братя – наследници на богат баща, и да успееш да ги скараш. Защото, когато се скарат братя, те се мъкнат по съдилищата цял живот. Тогава ти като техен адвокат ставаш наследник на цялото това състояние и живееш от него като цар. Да, но такива случаи са редки. Не може да се разчита на тях.

– А журналист?

– Журналист? – каза опитът и отново повдигна вежди. – Наистина, да ръководиш общественото мнение, е мъжествено призвание. Но все пак това мъжествено призвание изисква много женски качества. Добрият журналист най-напред трябва да е необикновено любопитен, да умее да си пъха носа навсякъде и в неща, които не го засягат, да има остро перо и най-вече да може да преувеличава нещата. Преувеличаването му донася всеки ден редица приятни преживявания: гонят го стражари с призовки, засегнати граждани с револвер в ръка; нападат го дами с чадъри, получава анонимни писма, ругаят го. И възнаграждение за всичко това му е, че е високо ценен и ниско платен.

– А артист?

– Артист ли?

– Да.

– Наистина – каза опитът и отново повдигна вежди. – Да, има много истина в лъжата на това призвание и много лъжа в истината му.

– А слава?

– И забвение!

– Аплодисменти, овации?

– И освиркване!

– Букети?

– И празен стомах!

– Все пак артистът е поне любимец на публиката.

– На коя публика и до каква степен? Има два вида публика – една, която обича изкуството ти, и друга, която го обича, докато си млад. Първата те забравя, щом слезеш от сцената, а втората – щом се появят първите бръчки по лицето ти.

– Тогава … какво да правя тогава?

– Всички пътища водят към държавната служба. Обърни се към майката-държава и тя ще те накърми. Всяко двадесет и шесто число ще ти поднася тя гръдта си, ти ще прилепяш само устни о нея и ще бозаеш и няма да имаш грижа за нищо…

Из: „Автобиография“, Бранислав Нушич, изд. „Народна култура“, 1974
Снимка: biografija.org