„Дневник на чумавата година“, който представлява наблюдения или спомени за най-забележителните събития, както обществени, така и частни, които се случиха в Лондон по време на голямата епидемия в 1665 г. Написа един гражданин, който прекара всичкото време в Лондон“ ~ Даниел ДЕФО
(Portrait of Daniel Defoe, National Maritime Museum, London)
Затварянето на къщите беше мярка, взета за първи път, както разбирам, по време на чумата през 1603 година при възцаряването на Джеймс I. Правото да се затварят хората в собствените им къщи е било дадено със закон, гласуван от парламента и озаглавен „Закон за милосърдна помощ и напътствие за лица, заразени от чума“. На този именно закон кметът и градските съветници основаваха заповедта, която издадоха на 1 юли 1665 година, когато броят на заразените в Сити беше малък: имаше само четири случая в деветдесет и двете енории. Някои къщи в Сити бяха затворени и някои болни бяха изпратени в болницата за чумави отвъд Бънхил Фийлдс по пътя за Айлингтън. Та благодарение на тези средства, казвам, докато общо в града умираха по хиляда души на седмица, в Сити умираха само двадесет и осем и през цялото време, докато траеше чумата, Сити остана по-здравословно място, отколкото коя да е друга част на града.
А сега искам да направя една-две забележки, които могат да бъдат полезни на онези, в чиито ръце попадне тази книга, ако някога им се случи да преживеят подобна страшна епидемия.
Първо, заразата проникваше в къщите на гражданите чрез прислугата, която те трябваше да пращат нагоре-надолу по улиците, за да си набавят необходимите неща, тоест храна или лекарства. Прислужниците ходеха до хлебарниците, до кръчмите и други магазини и неизбежно минаваха по улиците и по пазара, така че беше невъзможно да не срещнат по един или друг начин болни хора, които ги заразяваха с гибелния си дъх, и те донасяха заразата на семействата, където работеха.
Второ, голяма грешка беше, че такъв многолюден град като Лондон имаше само една болница за чумави; защото, ако вместо една - онази отвъд Бънхил Фийлдс, където можеха да бъдат настанени може би двеста-триста души, - та казвам, ако вместо тази болница имаше няколко болници за чумави, от които всяка да побира по хиляда души, без болните да лежат по двама на легло и без да има по две легла в стая, и ако всеки глава на семейство беше задължен, щом се разболее някой слуга в дома му, да го изпрати в най-близката болница, ако той е съгласен, както мнозина бяха съгласни, и ако надзорниците правеха същото между бедните хора, поразени от болестта, та казвам, ако това беше направено със съгласието на заболелите (не другояче) и къщите не бяха затваряни, аз съм убеден и винаги съм бил на същото мнение, че щяха да умрат няколко хиляди души по-малко. Защото се забеляза, а и аз сам мога да дам много примери, за които зная, че където се разболееше някой прислужник и семейството имаше време или да го изнесе навън или да напусне къщата и да остави болния, както казах по-горе, всички в този дом оставаха здрави; докато, ако в семейството имаше един или повече болни и къщата се затвореше, цялото семейство загиваше и гробарите трябваше да влязат вътре, за да вдигнат труповете, тъй като никой не оставаше жив да ги донесе до вратата.
Трето, това ме увери, че епидемията се разпространява чрез зараза, тоест чрез известни пари или изпарения, които лекарите наричат миазми, чрез дъха или потта, или миризмата на раните на болния, или може би по някакъв друг начин, който и самите лекари не разбират; тези миазми навлизат в здравите хора, които се приближават на известно разстояние до болния, и веднага проникват до жизненоважни органи на здравите лица, чиято кръв започва да кипи и които биват обхванати от душевни смущения, както бе установено в много случаи; и така тези току-що заразени лица предават болестта по същия начин на други. Ще дам няколко примера за това, които не могат да не убедят онези, що ги преценяват сериозно; и сега, когато заразата премина, аз се учудвам, че се срещат хора, които говорят, че болестта поразявала като пряк удар на провидението, без никакви помощни средства и че ней било наредено да порази това и това лице, и никое друго; на такова обяснение аз гледам с презрение като на последица от невежество и предразсъдъци. Също трябва да се отхвърли и мнението на онези, що казват, че заразата се пренасяла само по въздуха, в който се носели огромен брой насекоми или невидими същества; те влизали с въздуха в тялото при дишане или през порите, където пораждали или изпущали силни отрови или отровни яйца, те се смесвали с кръвта и така заразявали тялото - приказки, пълни с учена наивност, както става явно от всеобщите наблюдения; но ще кажа повече по въпроса, когато му дойде редът.
Тук трябва да отбележа още веднъж, че нямаше нищо по-пагубно за жителите на града от леността и небрежността на самите хора, които, макар да бяха предизвестени далеч, преди да се разпространи епидемията, не се погрижиха да натрупат запаси от храна и други необходими неща, за да могат да живеят затворени в собствените си къщи, както направиха някои и се спасиха благодарение на предпазливостта си; а също така, когато малко посвикнаха с болестта, те не се бояха да разговарят със заразени хора, макар и да знаеха, че са болни от чума.
Из: „Дневник на чумавата година“, Даниел Дефо, ДИ „Народна култура“, 1983 г.
* Portrait of Daniel Defoe, National Maritime Museum, London, bg.wikipedia.org
