„Не Богът ще ни спаси; ние ще спасим Бога, воювайки, творейки, превръщайки материята в дух.”

Отношението между Бог и човек

Моят Бог не е всесилен. Бори се, всеки миг е в опасност, трепери, спъва се във всичко живо, вика. Непрестанно бива побеждаван, но пак се изправя – целият в кръв и пръст – и отново започва битката. 

Целият е в рани, очите му са пълни със страх и упорство, челюстите и слепоочията му са строшени. Но не се предава, изкачва се; с нокти и зъби, прехапал устни, изкачва се непримирим.

Моят Бог не е благ. Той е изтъкан от жестокост и дива справедливост; безмилостен, избира най-достойния. Не съжалява, не го е грижа за хора и животни, нито за добродетели и идеи. Обича ги само за един миг, а ги смазва вечно; и се изкачва.

Той е онази сила, която съдържа всичко и ражда всичко, ражда го, обича го и го унищожава. Ако кажем, че Бог е любовен вятър, който помита телата, за да премине, ако си припомним, че винаги сред кръв и сълзи действа любовта, унищожавайки индивидите, тогава малко повече ще се доближим до страшното му лице.

Моят Бог не е премъдър. Умът му е кълбо от светлина и мрак, което той се мъчи да разплете в лабиринтите на плътта. Препъва се, търси. Опипва надясно, връща се назад; обръща се наляво, души. Агонизира в хаоса. Лека-полека – влачейки се, мъчейки се, търсейки сред безбройните векове – усеща как се осветяват калните кръгове на ума му.

Моят бог се бори без никаква гаранция. Ще победи ли? Или ще бъде победен? Нищо във Вселената не е сигурно; той се хвърля в несигурността, всеки миг залага цялата си съдба.

Хваща се за топлите тела – друго убежище няма. Зове за помощ; обявява мобилизация в цялата Вселена.

Наш дълг е, чувайки Зова, да се затичаме под неговите знамена, да воюваме рамо до рамо с него. Или да се спасим, или да се погубим заедно с него.

Бог е в опасност. Той не е всесилен, че да скръстим ръце в очакване на сигурната победа; не е благ, че доверчиво да очакваме да ни съжали и да ни спаси.

Бог, вътре в територията на ефимерната ни плът, е в опасност. Не може да се спаси, ако ние, с нашата борба, не го спасим; не можем да се спасим ние, ако той не бъде спасен.

Едно цяло сме. От слепия червей на дъното на океана до безкрайната арена на Галактиката само един се бори и е в опасност – нашето аз. И в малката ни глинена гръд само един се бори и е в опасност – Космосът. 

Трябва добре да усетим, че не вървим от Божие единство към същото това Божие единство. Не вървим от един хаос към друг хаос. Нито от една светлина към друга светлина; или от един мрак към друг мрак. Каква стойност би имал тогава този наш живот? Каква стойност би имал животът изобщо?

Но ние сме тръгнали от един всесилен хаос, от една непобедима, препълнена със светлина и мрак бездна. И всички – растения, животни, хора, идеи – в този краткотраен жизнен път на всеки от нас нека подредим в себе си Хаоса, нека избистрим бездната, нека преработим в телата си колкото може повече мрак, нека го превърнем в светлина.

Не се борим за нашето аз, нито за племето си, нито за човечеството. Не се борим за Земята, нито за идеите. Всички те са преходни и ценни стъпала, по които Бог се изкачва – и се сгромолясват, щом, изкачвайки се, премине по тях. 

В краткотрайната мълния на нашия живот усещаме как Богът цял стъпва върху нас и изведнъж разбираме: ако всички го пожелаем дълбоко, ако мобилизираме всичките видими и невидими сили на Земята, ако всички заедно винаги будни се борим на поста си, Вселената може да се спаси. 

Не Богът ще ни спаси; ние ще спасим Бога, воювайки, творейки, превръщайки материята в дух.

Възможно е цялата ни борба да отиде напразно. Ако се уморим, ако се уплашим, ако ни обземе паника, ще изложим на опасност цялата Вселена.

Животът е един пост от военната служба при Бога. Като кръстоносци сме тръгнали, волю неволю, да освободим не Божи Гроб, а самия Бог – погребан в материята и в душата ни.

Всяко тяло, всяка душа е Божи Гроб. Божи Гроб е семето на житото; нека го освободим! Божи Гроб е умът; Бог лежи в него и се бори със смъртта; нека му се притечем на помощ!

Бог дава знак за начало на битката и аз, треперейки, се втурвам в атака.

Дали ще дезертирам или смело ще се боря – все едно – ще падна в борбата. Ако сторя първото обаче, смъртта ми ще е безплодна; наред с тялото ми, ще се погуби, ще се разпилее от вятъра и душата ми.

Ако сторя второто – ще сляза в земята като плод, пълен със семе. И дъхът ми, оставяйки тялото да гние, ще мобилизира нови тела и ще продължи битката.

Моята молитва не е хленч на просяк, нито любовно обяснение. Не е дребна сметчица на някой търгаш: дай ми, за да ти дам.

Моята молитва е рапорт на войник към генерал. Ето, това съм свършил днес, ето, така се борих, за да спася, доколкото зависи от мен, цялата битка, ето такива трудности срещнах, ето така възнамерявам да се бия утре.

Като конници напредваме аз и моят Бог – в жега или под ръмящ дъждец – и разговаряме – бледи, гладни, неподчинени.

„Генерале!", а той обръща лицето си към мен и, виждайки напрежението по него, цял настръхвам.

Сурова е нашата любов, седим около една и съща маса и пием едно и също вино в тази схлупена таверна  Земята.

А когато чукнем чаши – саби звънят, изхвърчат омрази и любови; напиваме се, призраци на кланета се явяват пред очите ни, цели градове се сгромолясват в ума ни, и двамата сме ранени и, крещейки от болка, плячкосваме един голям Дворец.

Избрано от: „Аскетика”, Никос Казандзакис, изд. Архетип
Снимка: Ekathimerini